Ангел Николов - Кабарето на Волтер

Кабарето на Волтер

В Кабарето на Волтер има всичко и всичко се променя. Най-често промяната засяга фактите. Фактите са факти, преди да бъдат смлени в мелачката на Времето, което, от своя страна, няма представа, че фактите  съществуват. Земните хора имат своя представа за фактите. Повечето дори не се замислят над тях. Нещо е факт само, ако бъде осъзнато. Например: човекът вече няма минало, защото няма бъдеще! Не разбирате?! Заповядайте в световното кабаре, в което властва ехото на Историята и ще разберете. 

Това е Кабарето на Волтер. Но не се надявайте на нищо. Волтер е жив, но кабарето е пусто. В нето се разхождат сенки. Сенките на най-ужасния, най-неприемливия и най-безпощаден съвременен свят, светът на фалшифицирането на фактите и съответно светът на унижението!

Огледайте се. Кабарето е осеяно с маси, столове, лъскави барове, искрящата светлина на скъпите полилеи, чинно очакващи гостите представители на персонала, скъпи камери, които следят всичко което се случва или не се случва тук, охранители с широки рамене, дебели вратове и мъртви очи. В световното кабаре животът е застинал в очакване. Нещо ще се случи, един последен факт ще се появи и ще бъде преобразуван според… е, вече няма значение, ако кабарето не съществува. Смъртта е факт, след който няма нищо друго освен безмълвие.

Но да се върнем в кабарето, в нашето съвременно кабаре, в което Волтер не би влязъл дори и мъртъв.

Масите са номерирани. Всяка от тях е предназначена определено за някого. Това е неоспорим факт. Масите, не хората, които ще заемат местата около тях. Масите са по-важни. За тези, която ще седят около тях Тези, които влизат в това кабаре, нямат нищо общо с човечеството. То съществува независимо. Причината е, че правоспособните да седят на тази маса не се интересува от нищо, което не засяга техния живот. Той е обожествен, което би трябвало да означава единствен. Защото знаят, че в това кабаре отговорите са готови откакто съществува човекът! 

Следващата маса е масата на тези, които вярват, че управляват света. Тя винаги е заета. По всяко време на денонощието. До тази маса имат достъп малцина. Всъщност тя самата не съществува, ако някой се опита да снима с фотоапарат, електрониката ще се окаже безсилна. Виновните винаги са невидими!

До поредната маса, разположена до прозореца, естествено, брониран, седят банкерите. Те не разговарят членоразделно, гледат в телефоните си и кимат с глави. Всичко вече е решено!

Масата на политиците не е една, не се опитвайте да преброите тези, които влизат тук, те втори път няма да се появят, тяхното място е несигурно и ще си остане такова. Но пък влиянието им е неизменно като цъкането на часовника, еднообразно и вечно. Те са тези, които приемат фактите като вещари, могат да ги променят винаги, когато им е угодно. Те за вещарите на фактите.

В кабарето най-веселите са социолозите и политолозите, тези свраки и гарги на предизвестията.. Те вече са описали какво ще се случи. Дори да не е вярно, едва ли ще има значение за някого. Най-малко за тях самите!

Следващите са разпределени според принципите на демокрацията – в далечната сенчеста част няма никой. Тези, които работят Градината на Господ, отсъстват.

В Градината на Господ е тихо и спокойно. Заетите, не се интересуват от онези, които никога не са работили. Тишината е приказна. Няма значение, че някъде на изток тътнат оръдия, свистят невидими ракети, умират десетки и хиляди дузини от хора, които нямат никаква представа защо трябва да умрат. Хора, които са задължени да умрат, защото без тяхната смърт социалното е излишно, неговата противоположност – закачка, след която царят отново е гол!

Волтер се разхожда в своето кабаре, оглежда го, взира се в лицата на хората, светът се е променил, или не, не вижда голяма разлика освен в лицата, тези са безизразни, безлични, липсва характерът, амбицията, разумът – в очите на хората около него няма нищо друго освен презрение. Хората вече не са поклонници на философията и разума. Още по-малко на църквата, която мълчи, когато трябва да се произнесе за нещо и се произнася за същото нещо, когато не трябва да го прави.. Повечето от хората, ако не и всички, живеят, но не разбират, че животът е мисъл, разговор, споделяне на доброто и злото. Те мразят всичко, но не търсят причините. Социалното е асоциално, асоциалното се приема като мода, смъртта вече е задължителна – войните са номерирани, прошнуровани и подвързани в папките на безмозъчните лидери, потънали в сенките на военщината и човеконенавистничеството. Не ни е нужен Холивуд, за да прозрем съдбата си на пушечно месо. Взирайки се в своето безразличие към истината, ние приемаме аватара (този, който мисли вместо нас) за спасител, величието остава в измислицата, душевното се превръща в технологични митарства, но човекът си остава по призвание убиец, моралът потвърждава правото на силния да убива безсилния, животът се връща в дълбините на водата (защо, смъртта съществува и там?!, виновните за нея получават опрощение, защото този, който прощава, е жив, мъртвите нямат тази привилегия. Изведнъж научната фантастика се превръща в предупреждение, което се възприема като вид забавление,(е, това не се отнася за нас, ние живеем в двадесет и първи век, на мода са изкуствено създадените епидемии, лабораториите за невидимите, убийци на човека, провъзгласяването на края на света заради несподелените земни богатства или не притежаването им от милиардерите в света на над осемте или деветте милиарди бедни. Но това вече не е научна фантастика. Фактите, колкото и да се променят, разкриват истината за асоциалния свят, за липсата на социално мислене, за насилствената  поголовна смърт посредством войните като оправдание за асоциално поведение на умопомрачените мозъци на сто годишни старци, които протестират против човека и оповестяват начините за неговото изчезване. 

В кабарето на Волтер, наречено Земя, се вихри не канканът на живота, а танцът на смъртта. Тържеството е започнало отдавна, но краят му е по-скоро оперетен, един ден фактите ще възвърнат първоначалното си значение, а над света ще прозвучат фанфарите на Йехова, псевдообществото на господарите на света ще рухне, човекът ще проумее своята истинска същност и ще победи собствените си недостатъци. Дали е възможно?! Не Господ, а човекът ще слезе на земята и ще подреди собственият си живот. Кабарето на Волтер ще блести от ярката светлина на свободния дух, фактите ще бъдат обожествени, а тяхното преоценяване ще се извършва не според идеите на осемдесетгодишни и стогодишни клептомани на чужди животи, а от практичният човек, който ще бъде социален по призвание и антисоциален – ако социалното се превърне в змията, която се вие по клоните към ябълката на живота.

Ние сме асоциални хора. Социалното всъщност е антисоциално, то съдържа повече отрицание, отколкото утвърждаване. Разкритието, че животът всъщност е антисоциален, не е нещо, което изненадва. Светът се страхува от себе си, Вселената е безмълвна, за да не унищожи усещането ни за привързаност към живота. Създали собствена представа за безкрая, ние се лутаме в лабиринта на чувства, които нямат физическа величина. Но светът е материален, той изисква от нас или да бъдем част от него, или да се изчезнем от Градината на Господ. 

Волтер: Хей, има ли някой тук?!

Глас: Има ли значение дали си сам или не?!

Волтер: Установявам факт!

Глас: Глухият  и слепецът казват, че няма, социалният човек твърди, че няма начин да няма, а примиреният дори не се обажда, на него му е все едно.

Волтер: Не се ли борите за себе си?

Глас: О, да, борим се, но предпочитаме да си седим в кабарето, да се радваме на канкана и да не мислим за нищо друго!

Волтер: И очаквате нещо да се случи?!

Глас: Красиво, нали? 

Волтер: Вие не очаквате много?!...

Глас: Само смъртта се очаква, всичко останало е въпрос на шанс. Нещо се случва или не се случва. Човек е или беден, или богат. Войникът може да умре и като редник, и като маршал, но войната си остава същата, вечно съществуваща.

Волтер: Значи Градината на Господ ви удовлетворява?!

Глас: Не, но и не се отказваме от нея, днес сме щастливи, утре ще бъдем нещастни, не очакваме друго, по-добре да сме живи, отколкото мъртви, но ако сме мъртви, надяваме се, че живите ще имат друга съдба или поне по-различна от нашата.

Волтер: Не ви разбирам…

Глас: А ние как да те разберем след като всичко в твоето кабаре е старо и познато, а и днес всичко е старото ново, което все по-неразбираемо?!

Волтер: Ще помисля по този въпрос…

Глас: Но не мисли дълго, ние нямаме толкова време, не, вече нямаме или поне тези, които поставят батериите в електронния часовник на света, не мислят, че има смисъл да го поддържат още дълго, достатъчно дълго, за да продължим споровете си за смисъла от живота, от този живот, познатият, странният, като че ли вечно продължаващ и очакващ всеки миг да изчезне… 

Отнякъде долетяха безброй гласове, крясъци, ругатни, закани, безразборни звуци, които биха изплашили животните на километри оттук. Някои отново се бунтуваха за нещо, което скоро щеше да бъде забравено. После настъпи всемогъща тишина. Кафенето на Волтер беше възстановило горчивият си вкус. В Градината на Господ хората бързо забравят случващото се около тях и потъват в махмурлука на проклетия си социален живот толкова живи, колкото и мъртви.    

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 43, май, 2023