Виолета Бончева - Жоржета

ЖОРЖЕТА

Жабата се казваше Жоржета. Това име подхождаше на зеленикавата й копринена кожа, обсипана с кафяви петънца. Беше й уютно в двора на Велеви, защото беше покрит с райграс, върху който Жоржета правеше своята утринна гимнастика. Подминаваше с високомерие червеите, които се въргаляха в пръстта, както и двете палави сестри - костенурките Бързоходка и Скороходка, поздравявайки ги сухо с„добро утро“. Не обичаше да се заговаря с тях, защото ги подозираше в лицемерие. Веднъж ги чу,  че зад гърба й я наричат „креслива грозница“. Това я тревожеше, защото тя на всяка цена искаше да покори гордия щъркел Мануел, който всеки ден идваше да пие вода от изворчето в долния край на двора.

И така, цъфнеше ли някоя розова пъпка - заставаше Жоржета под храста, затваряше очи и усещаше как уханният прашец се посипва върху нея. Понякога се откъсваше листенце от разпакнатата корона и меко кацаше на гърба й. Жоржета вярваше, че розата прилива хубостта си по този вълшебен начин и от ден на ден се чувстваше все по-уверена  в промяната, която сигурно я бе превърнала в красива жаба.

Един ден, когато беше напълно сигурна в това, Жоржета застана до изворчето и запя най-хубавата песен на жабешки език. Не след дълго долетя щъркелът Мануел и навярно зашеметен от гласа и външността й, грабна я с човката си и  я понесе  по посока на  шосе Е79, където върху висок електрически стълб беше гнездото му. През целия полет до там Жоржета си мислеше, че е прав Фьодор Достоевски като казва, че красотата ще спаси света.

ОТНОСНО ЧЕРЕШИТЕ

Врабецът  Миладин обичаше най-много от всички плодове черешите. Наблюдаваше дръвчетата от цъфтежа им  - до узряването, които се люлееха на дървото като червени обеци на девойка.   Те го привличаха до такава степен, че той не пропускаше нито миг без да ги съзерцава, за да не пропусне да ги клъвне пръв преди всички останали. Беше се заселил отдавна под една стряха, съвсем близо до трите дървета  и пет пари не даваше за гнева на бай Слави, който негодуваше от неговите набези. 

Веднъж – беше през май, Миладин отново застана нащрек.  Знаеше, че май беше не само месец на розите и влюбените, но и на първите узрели череши. Наблюдаваше бавното им порозовяване и преценеше ли, че е настъпил моментът – спускаше се стремглаво и смогваше да накълве няколко плода. Дърветата изглеждаха сякаш като уцелени от сачми. 

Един ден обаче, тъкмо връхлетя към най-сладките и вкусни плодове, когато към него се спусна по клоните Ромео Емилов Котараков –  самовлюбеният домашният любимец на бай Слави. Хвърли се върху Миладин и го събори в пръстта. Вдигна се голяма пушилка, едва успя да излети!

От онзи миг нататък врабецът връхлиташе черешите през нощта, когато Ромео спеше заедно с дядото. Беше се снабдил с очила, с които виждаше отлично в тъмното.  И така  бяха  предотвратени всякакви конфликти, относно черешите, тъй като  Миладин не ги кълвеше вече – откъсваше си ги цели!

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 52, май, 2025