Авторът споделя за себе си - “Разградски келеш '91 набор, а от 2010-та и софийски провинциалист. От 681-ва вършее по концерти, фестивали и барове в цялата страна. Обича разговори на по чашки до светло, да готви за приятелите си, да пие и да хапва с тях. Малкото му написани текстове са от един кратък и тъмен пре-ковид период, оттогава не е посягал към тефтера. Дерзайте.“
Чаша
Колко му трябва на човека?
На този човек му стигат
две празни чаши
на фона на полупълна;
далечно женско присъствие
в опасна близост.
Цигара, вечно догаряща
търсеща правилния пепелник -
угасена, за жалост,
в поредната крайпътна локва.
Разговор без начало и край,
завинаги въртящ се в преддверията на ада; обяснявайки за кратък миг
необяснимото -
и след третата чаша - забравен.
Друга празна чаша,
освободена от тежестта на съвестта, запълнена с поредна доза лъжи.
Стъклена курва с изморени уста, лъжеща, че може още,
преди да се пречупи.
Извод на най-чистата изповед -
последен приятел, който
без очи – вижда,
без уста – целува,
без да съди – приема,
без да съди – отнема,
огледало без отражение.
Рисува своята рисунка
в еднакви форми една върху друга. Пречупва образа на душата отсреща, издига я на пошъл пиедестал
само за тази вечер.
Пълна отново, с коктейл от тъмни емоции и добри намерения,
без капка мисъл за последствията утре. Временен арбитър, в който
се доверяваш като на първа любов. Изборът му не зависи от теб -
ти си по средата,
чакайки присъда, която никога не е крайна, а винаги в сивото -
но не между бяло и черно,
не между правилно и грешно -
а винаги между теб и нея.
Онова шарено сиво,
което те настръхва,
кара те да дишаш тежко,
да чертаеш наново границите, да се вдигнеш от гроба,
да създадеш нови правила,
ново сиво.
Горе-долу разговор
Какво криеш от мен?
Каква игра играеш ти, о, нечисти? Какво очакваш да сторя?
Кръстопът след кръстопът
ме хвърляш на произвола.
Няма верен път, само по-малко грешни. По който и да поема,
изборът няма значение.
Единственото решение в моя власт е дали да продължа да вървя.
Ти, пъклени уроде,
ти, прогнил плод
на векове болно въображение
и потиснати пориви,
какво искаш от мен?
Чуваш ли въобще чедата си?
Безброй гласове, търсещи отговор, забравили вече въпроса,
се обръщаме към теб за посока. А ти какво? Мълчиш!
Ето ви посоки, изберете си.
Унищожете друг –
или себе си.
Вървете – или не.
След буреносните облаци
може би ще се покаже Слънце. А може би не.
Няма измама в неизречените думи – измиваш си ръцете
с двусмислени обещания
и грешно разтълкувано мълчание. Оковаваш добрите намерения
в болезнени последствия.
Съдиш нас, а не осъждаш себе си. Ти, космическо копеле,
седнал на незаслужен трон;
ти, безгласно същество,
вечно пиян до припадък,
какво печелиш от всичко?
Какво целиш?
Дадох ти живота си
до последното парче
и пак не ти стига.
Прославих името ти,
без да го споменавам дори.
Създаден по твой образ и подобие,
живях така, както исках.
Искаш ли, искаш,
взимаш ли, взимаш,
а отсреща – нищо.
Със затворени очи стоя
на поредния ти крив кръстопът.
Завъртам се три пъти
и с наивна надежда тръгвам напред.
Какво друго ми остава?
За вас
Една за бабата на спирката.
По една за всички, които изчакаха.
Една за тези, които не заслужават,
една за забравените.
Една за досадните, една за интересните. Една за теб, някъде между редовете.
Една за братята, една за сестрите,
една за кръвта - и силна, и слаба.
Една за дъното на чашата,
една за пълния пепелник.
Една за светлината, една за тъмнината. Една за неочакваните усмивки,
една за пътя на страданието.
Една за празния бар,
една за бармана – приятел по неволя. Една за музиката, която ни харесва
и една за тази, която не.
Една за всичките усилия, хвърлени на вятъра, една за късмета, една за съдбата – вярваш или не. Една за неизвестното, една за смелостта, една за първата стъпка в тъмното.
Една за хаоса, към който се стремим,
една за Бога.
Една за големите обещания,
една за несбъднатите мечти.
Една за светлината в мрака,
една за пробития акордеон.
Една за път под краката,
една за Планината.
Една за огъня догарящ,
една за звездите и Луната.
Една за цигара от цигара,
една за едно-в-едно “Наздраве!“.
Една за тъпите майтапи,
една за споделеното бреме.
Една за тежестта на дрипите,
една за лекотата на короната.
Една за последния дъх на запалката.
Една за усмихнатите кондуктори в БДЖ, една за кренвиршите за закуска.
Една за боя върху графити,
една за сирена от линейка.
Една за здрача в главата,
една за приятел в мъглата,
една за Сатаната зад вратата,
една за безсмислените рими.
Една за родопската гайда
и една за БГ рапа, бате.
Една за демокрацията, една за комунизма, една за климатик на отворен прозорец.
Една за сватбите, една за погребенията,
едно „Извинявай“, едно „благодаря“,
един дюнер със всичко.
Три за елфите, седем за джуджетата, девет за хората. Една за господаря на Злото.
Една за поробените приятелчета,
една за крилете на свободата.
Една за торбички под очите,
една за съвършено катастрофалните спомени. Една за вятър в косата (брадата),
една за викането с пълна сила,
една за емоционалния рестарт.
Една за осъжданите различни,
една за двуличието,
една за добрите намерения.
Една за пътя към ада,
една за лодкаря,
три за триглавото куче.
Една за Орфей и Евридика,
една за края на надеждата.
Една за изгубените години,
една за още поне толкова.
Една за пенсионираните темерути,
една за скачането в локва.
Една за дишането с диафрагма,
една за мръсния въздух.
Една за вода в 330мл пластмаса,
една за петролните магнати.
Една за истинската болка,
една за лъжливите маски.
Една за празната страница,
една за крайния екстаз,
една за мръсните ризи,
една за секс по чорапи.
Една за правилните отговори,
една за трудните въпроси.
Една за майчината утроба,
една за бащината отрова (и обратно).
Една за двойните стандарти,
една за честната дума,
една за белите лъжи,
една за счупените илюзии.
Отдавна спрях да броя,
но всички останали оставям на теб тук, на този ред.
Аз мога и без.
Предсмъртно
"Само започни"
Всички това повтарят.
"Само започни и нататък е лесно"
Как да започна, като току-що свърших? Жалкият полупълен презерватив още се люлее между краката ми и не ми дава никакви идеи. Няколко милиона от потенциалното ми потомство на карнавално влакче, запътило се към боклучава участ. Няколко милиона незапочнати съдби, блъскащи по бедрата ми, в очакване на същото освобождение, което аз получих преди минути. Но не – заключил съм ги в този сбръчкан латексов затвор, обречени да не зърнат светлината на деня или тъмнината на нощта. Обречени от мен да умрат сами, заедно. Поне имат един друг. Докато, естествено, неизбежно не изгният на сметището. Завързвам малкия затвор на възел, залоствайки последния път за бягство. Чувам тихите им крясъци в главата си, но оставам безразличен. "Сбогом, малките" – промълвявам, докато ги изхвърлям в коша за боклук, решавайки съдбата им окончателно.
Лишен от чувства, в ума ми се появява странна мисъл: няколкото ми милиона новородени деца танцуват в поле, изпълнено до хоризонта. Аз и тяхната безименна, безлика майка в центъра на тази порочна органична маса, заключени в перфектно танго. Лицата на малките са еднакви и всички те, заключили невиждащ поглед в наша посока, се въртят, въртят, въртят в унисон. Слепи за зелената трева под краката ни, танцуваме в пълна тишина. Безкрайното море от зловещи близнаци реагира на всяка наша стъпка – бавна, бавна, бърза, бърза, бавна. Колкото и да се
опитваме, да ги достигнем е невъзможно. Почти безплътни са, колективно съзнание, съществуващо единствено в нашето въображение. Няма следа от каквото и да е чувство или емоция по лицата на тази многоглава хидра - единствено бавното, ритмично въртене в спирала, докъдето поглед стига. Въртят се, и се въртят, въртят.
Внезапно осъзнаване осветява ума на безликата ми годеница и усещам как започва бавно да губи ритъм. Опитвам се да поддържам новото забавящо се темпо, но чувствам, че е безсмислено. Поддаваме се на постепенната смърт на нашия танц и малките го усещат. Въртенето им най накрая се забавя и започват да се приближават към нас, в центъра. Веднага след последната ни стъпка заедно, последната ни ласка, морето от хомункулуси се надига като умишлен потоп. Опитвам се да я задържа в обятията си, но само след няколко тъжно-красиви моменти деликатната ни връзка е скъсана. Телата ни се отнасят далеч едно от друго и силуетът ѝ се загубва в неестествената буря. Тишината е нарушена от самотен, болезнен вик, който просто не спира и осъзнавам, че излиза от моята уста. Вълните от демонични новородени поемат крясъка и бързо го усилват до непоносим тембър. Тъпанчетата и гърлото ми се разкъсват, а вълната ме изхвърля от висока скала. Отдолу се вълнува безкраен океан от същите еднолицеви дяволчета, всички крещящи в моя глас. Докато падам в тази подсъзнателна бездна, мое собствено творение, се обръщам във въздуха и виждам безликата ми любов, падаща до мен. В момент на нещастна яснота, виждам как на мястото на безформената кожа започва да се появява лице, но още преди да успея да регистрирам отличителен белег, удряме повърхността и образът ѝ се изгубва в рояка...
*
Отърсвам се от странната сцена и измивам кура си със студена вода. Последните няколко-стотин оцелели изчезват в канала.
"Сбогом, малки шибаняци" промърморвам отново и се връщам при топлината на безликата ми любовница, чакаща ме под чаршафите.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 58, ноември, 2026