Авторката споделя за себе си - “Йоана Тошева често е на неправилното място в правилния момент. В останалото време се опитва да стигне до сянката на следващата крива круша по пътя.“
Последен залък в устата
Какво ако започнем по средата този път
Късен следобед, залязващото слънце
като твой собствен ореол, скатавах се зад скалите, когато ми се припикаеше от бирата, а ти изплуваше от океана като нов бог. Не всичко трябва да си спомням по-добре – и това ме засища. Исках да ми говориш мръсно само на български, или нищо
Да сме възможно най-близо до сътворението, или нищо. След като спря
да ми се обаждаш изобщо, за кратко обмислях идеята да си татуирам името на майка ти,
но после се сетих, че всъщност не го знам Вече не се преструвам на светица,
така че не ти пожелавам да си жив
и здрав, пожелавам си да не ми пука.
Следваща спирка:
Предполагам / че се опитвах да бъда смела / както винаги / но тези неща не може наполовина / Вместо това / постоянно на автобуса през дефилето преди да се излеем в котловината на име и кръв / Тръгвайки си и прииждайки като прелетна птица / крушите отдавна окапали / разгнили се / проядени от червей на двора / печката винаги гладна за още едно дърво / токът ми спрян защото не си платих сметката защото не я получих / всичко нося на себе си като опушено яке / Джингиби / майка ми вика / като дух / Във всички снимки на Апостола той се взира нанякъде / където само той вижда / дори статично / транспортира тялото / простира се към следващия момент / атомично преставане и пре-превръщане / криеница с момента в който евентуално ще пристигне / който винаги се измества малко по-далече / на хоризонта / Как / тогава / да се спре / Само по смърт / Иначе не е било писано
Лента навита наопаки
Реката се връща нагоре, обратно течение
към Пирин, заледява, препарира се, майчиният ми език се обръща в устата ми като смъртник в гроба. Дядо казва, че вече няма славейчета, смисъл, не се чува тяхната песен в този край от десет години насам. Искам си синките
по бедрата, рошавата коса, одраната кожа
на мама, бълхата, която не можах да хвана
в белия чаршаф. Ако се взреш в далечината
винаги ми се струва, като че не би трябвало
да има нищо отвъд, а се опитваме пак да си спомним реда на нещата, тръгнахме ли първо или събрахме багажа, денят се пречупи на коленете си и сенките започнаха да шептят. И знам, че е твърде късно вече, но все пак, припомни ми какво Майстора беше казал отново: „Обиколил съм много държави, но раят на света за мен е България.“ Няма как да ти го обясня вече, езикът издъхва, копаем нов гроб. Когато дядо умря, не изчакаха дъщеря му, за да го погребат — някъде над Атлантическия океан тя идваше, но не я изчакаха, най-коварната зима беше, си спомням, в Чикаго. Такъв студ, полярен вихър, пръстите да ти се вкаменят, но езерото не. Някои неща не спират да се вълнуват, да те изчакат
дори и да си тръгнал, затова по-добре пак, отново, ето ти картата, начертай пътя по-добре. Трябва да има начин да стигнеш първа, да бъдеш на правилното място в правилния момент, да е както си спомняш и после водата от кофата, плисната пред колата, да ти върви
по вода, а нека тя да върви на обратно.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 58, ноември, 2026