Тео Буковски – Колекционер на прелести

Колекционер на прелести

„Жребият определи най-младия,

той беше избраният.

Тогава потърсиха соса,

с който детето да изядат.

Единият го искаше печено,

другият – фрикасе...”

Детска песничка

Първата линейка пристига в 13 и 13. Десет минути преди това чувам виенето на сирената в близката далечина и започвам да следя протяжното ѝ промъкване през гъстия автомобилен трафик на квартала. Очакването бялата ѝ муцуна да изскочи из-зад ъгъла и гумите ѝ да изсвистят покрай колата ми, хвърляйки няколко малки камъчета по бронята, е дълго и болезнено.  Отдавна съм осъзнал безсмислието на всичко и това усещане започва да ме опиянява въпреки непоносимото страдание. 

Размърдвам се бавно. Поставям лявото си ходило встрани от съединителя, меката подметка на обувката ми леко изскърцва. Крачолът на тъмносиния ми панталон се изопва над глезена. Взирам се в чорапите. Змийската им шарка се вие красиво нагоре по прасеца ми. Топло е! Може би трябва да затворя прозореца и да включа климатика. Така поне няма да чувам... 

Усещам тръпките. Усещам ги, още докато шофьорът на линейката и придружаващият го мъж в сив анцуг изнасят носилката от входа на отсрещния блок. За момент двамата спират, приклякат и после внезапно я повдигат на четирите ѝ колелца. Докторът, нахлузил тревнозелена туника и преметнал небрежно през врата си стетоскоп, крачи встрани и прикрепя към стойка полиетиленов сак с бистра течност. От време на време се надвесва над носилката и устните му се размърдват в отделни едносрични думи. Без да чака отговор, вдига глава и очите му примижават срещу яркото слънце.

Боли! Знам, че болката се засилва от светлината, от онази разкъсваща светлина, отразена в предното стъкло. А после вероятно в тялото ми без разрешение ще нахлуе и самотата. Дали и онзи, чието най-скъпо нещо крия в куфарчето си, онзи, когото наричаха Художника е изпитвал болка, докато е докосвал лицата на двамата объркани старци от заслона под Копитото? И после дали самотата се е промъкнала в тялото му, когато е изваждал очите им с белачката за картофи? Бабата имала глаукома и практически не е виждала. Затова свършил първо с нея. За да може старецът да гледа и да се наслаждава на изумителното му въображение. Художника обичаше да парадира с интелекта си.

- Очите спират въображението ни. Освободим ли се от тях, политаме... – ми каза той, преди да го прекъсна.

Чорапите са негови. Обожавам змийската им шарка... И мириса на пот. Онази обилно отделяща се течност, която кара дрехите да се слеят с кожата на тялото. Не ги пера. Така усещам по-силно аромата, който страхът може да сътвори. 

Паля двигателя и натискам копчето на климатика. Усилвам вентилатора докрай. Още минута и ще затворя прозореца. Плътно, догоре. И ще игнорирам  този прелестен свят.

Шофьорът на линейката изкрещява нещо, което не чувам. Защото ушите ми са започнали да бучат. Мократа яка на ризата залепва за врата ми, стяга ме и ме кара да вдишам дълбоко. И още веднъж. Вероятно и Пощальона е дишал така, докато е завирал силно окосмения си пенис  между крачетата на съседското дете. Още от малък боледувал от бронхиална астма и често му се налагало да използва кортикостероид, за да не се задуши. Сексуалният акт вероятно е отключил поредния му пристъп.

- Никой никога няма да разбере какво се случи, защото никой никога няма да открие трупа. Погрижил съм се за това... – изхриптява с посинелите си устни между две впръсквания на помпичката. Преди да... го прекъсна.

Разхлабвам вратовръзката. Бях я взел от гардероба му. Единствената, която висеше на закачалка.

Една шишкава лелка стои на пътеката пред носилката. Любопитството ѝ пречи да осъзнае нелогичността на поведението си. За нея е важно да разбере кого ще набутат в линейката. Не от съчувствие, дори не и защото някъде из тялото си ще почувства самота. Тя просто трябва да регистрира поредното житейско събитие, случващо се наблизо. Шофьорът на линейката нервно ръкомаха. Виждам го двоен. Може би е от сълзата, която се спуска под левия ми клепач. Не мисля, че мога да съчувствам. Ако я нямаше проклетата болка, надали щях да успея да заплача някога.

Да заплача така искрено както го направи Прелестния Роби. Пусна сълза, когато му казах да остави намира Зара, защото аз си я бях заплюл първи. После изрева, когато с два отмерени удара му раздробих челюстта. И продължи да вие, докато вадех зъбите му един по един. Разбира се, без мъдреците. Но сълзите на Роби свършиха точно преди да... го прекъсна.

Започва да ми се гади. Студът, който пълзи от процепите на отдушниците, полепва по устните ми, просмуква се през ноздрите и започва да щипе небцето ми. После обхожда лигавицата на бузите ми, лази по езика и се загнездва в коронката на втория ми горен кътник. Разпъва метала отвътре, така че да усетя пропукването на коронката. Бях я взел назаем от устата на Прелестния. Така или иначе на него не му трябваше вече. Идиотът имаше досадния навик да пие от кръвта на всички жени, с които е преспал. А после ги душил с чорапогащниците на леля си. Роби притежаваше цяла колекция от найлонови чорапогашници... А може би го беше правил в обратния ред, първо ги е удушавал, а после се е съвокупявал и е пиел от кръвта им. Зъбите му не бяха в перфектно състояние, за да гризе жива плът. С изключение на кучешките.

Шофьорът отваря задната врата на линейката и спуска платформата. Крещи нещо на мъжа в сивия анцуг и двамата заедно рязко блъсват носилката напред. Внезапен порив на вятъра отмята белия чаршаф и макар и неясно виждам голите рамене на Зара. Все още е красива! Дори и покрита със синини и омотана в кървави бинтове, силуетът на Зара е невероятна прелест. Вероятно защото е най-красивата убийца, която някога съм срещал.

- Харесваш ми! Имаш тренирано тяло – каза на първата ни среща тя.

- Налага се. Изисквания на професията.

- С какво се занимаваш? Като ти гледам обувките, явно въртиш добър бизнес.

- Бизнес? Не, аз по-скоро го правя за удоволствие. Колекционер съм. Събирам генетичен материал. Но само качествен!

Тогава видях пламъка в очите ѝ. Беше срещнала сродна душа. Защото и тя колекционираше. Само че нещо друго. Любовници в ковчези. Бях ги броил до три. За другите беше минала юридическа давност. Разбира се, тримата си имаха перфектни смъртни актове. Единият починал от инфаркт, другият – от белодробна емболия, а третият го беше отнесла цирозата. Той така или иначе пиел достатъчно.

- Зара, искам да те целуна! – Бях я притиснал до стената вечерта на втората ни среща.

Тя грубо ме изблъска и преди да затвори вратата на асансьора, ми изсъска:

- Мразя целувки! Устите на всички мъже миришат. Ако искаш да спиш с мен, изчакай поне месец. Все пак трябва да свикна с миризмата ти и да се почувствам ухажвана.

Онази случка беше преди две седмици. А днес го направихме. В нейния апартамент. Без целувки, без излишно ухажване, явно Зара беше свикнала с миризмата ми по-бързо от очакваното.

Някъде в далечината прозвучава сирена. Като онази първата. Чувам я дори през затворените прозорци на колата. После повръщам. Бурно, на фонтан. Дори не успявам да се докопам до спасителна найлонова торбичка. Цялото табло и волана се обливат с повърнато. Няколко парченца несмляна краставица се стичат по клаксона и залепват на панталоните ми. Поне обувките ми от естествена кожа остават чисти. Струва ми се, че започвав да мириша на труп.

Спускам стъклото до долу. Трябва ми въздух. Много въздух!

Зара имаше мека кожа. И нежни устни. Които аз не докоснах нито за миг.

- Зяпай! – изкомандва тя и ме обля с освежителя за уста. – Сега можеш да ме целуваш. Само не и по устните! Мразя мъжки езици.

- Но нали... – преди да довърша, тя изпразва още една порция от аерозола в устата ми. 

Течността ме парва по небцето, леко ми се догажда, но аз предвидливо преглъщам. Зара властно натиска главата ми към голите си гърди и аз едва успявам да си събуя панталоните. Стоварвам я върху леглото и се възкачвам отгоре. Тя нещо мучи, но аз стисвам възглавницата и я притискам към лицето ѝ. Усещам как краката ѝ се опитват да се измъкнат из-под тежкото ми тяло, но усилията ѝ са напълно безсмислени. С нокти дере кожата на гърба ми, но това още повече ме настървява. Устните ми обхождат шията ѝ, спускат се надолу по рамената. Долавям сподавените ѝ стонове, но в следващия момент адреналинът нахлува в кръвта ми и ушите ми забучават. Навеждам се още и облизвам лявата ѝ гърда.  Тялото ѝ се сгърчва за миг сякаш в болезнено предчувствие, преди да забия зъби в зърното ѝ и да започна да стискам. Силно... още по-силно! Зверски силно! Докато доловя соления вкус на кръвта ѝ по езика си. Конвулсиите на тялото под мен стават яростни. Задържам възглавницата още минута и скачам. Изтривам с носна кърпичка окървавените си устни.

После тичам като обезумял надолу по стълбите и отключвам колата. Адреналинът вече е напълнил камерите на сърцето ми и ме кара да се задъхвам. Затръшвам вратата и започвам да дишам шумно с отворени ноздри, но стисната здраво уста. Придърпвам куфарчето от седалката до мен. Отварям го и изваждам бурканчето със спирт. Плюя вътре. Окървавеното парче плът пльоква в течността и я оцветява в розово. Вече имам ДНК и от най-прелестната убийца. Поставям бурканчето до другите стъкленици. Там е плуващото дясно око на Художника, и сгърчения пенис на Пощальона... наред с четирите кучешки зъба на Прелестния Роби. Проверявам охладителите и затварям куфарчето. Набирам 112 и съобщавам за жена в безсъзнание. Казвам адреса и прекъсвам разговора. Защото ме връхлита болката. И чувството за ледена самота. Може би е само спомен, който ме свързва с предишните ми контрагенти, а може би е възприятие, без което самата колекция не би била завършена...

Чувам ясно сирената на втората линейка. Вече е близо. Вероятно е на съседната пресечка или дори зад стената на училището в дъното. Повиках я, докато все още можех да говоря нормално. След първото повръщане езикът ми надебеля, болката скова челюстта ми и аз не можах да затворя устата си. Вече не движа и ръцете си, за да дам знак на шофьора. Остана ми само мисълта. Но болката ще се справи и с нея. Яркочервеният ластик на дантелените гащички на Зара все повече се впиват в слабините ми. Но не това причинява истинската самота. Истинската идва от онези малки частици отрова в спрея за уста, от които толкова много се пазех. Но Зара се оказа най-прелестната убийца... и най-умната...

В мъглата пред мен виждам линейката. Не зная дали приближава или си отива. Дали откарва Зара към спасение или идва да спаси мен. За да продължа своята колекционерска работа. Не, аз не отмъщавам на никого, в крайна сметка дори не търся и справедливост! Нима самотата може да е хоби?!

Всичко започна от онова пукнато огледало в асансьора на блока ни. Когато се огледах за първи път в него, забелязах, че главата ми се раздвоява. В началото не повярвах, помислих си, че е зрителна измама. След няколко дни пукнатината се увеличи, пусна странични разклонения, но въпреки това огледалото не рухна на земята. И аз продължих да се оглеждам всяка сутрин в него. Съвсем логично в един момент втората глава над пукнатината проговори. Без глас, разбира се. Само с движение на устните. Но аз мога да чета по устни. И знам какво ми каза...

Да…  

Но моята колекция все още не е пълна! 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 55, март, 2026