Катя Димитрова – Рапсодии и битовизми

Споменът за болката се усеща физически. Мозъкът позволява прибързани и неразумни действия. Оставяме мастиленият отпечатък на травмата на Катя Димитрова.

Александър Арнаудов

Погрешна формулировка

Цял живот все същата грубовата загриженост:

- Спокойно! Да не е умрял някой?

Но не съм чула някой разтревожено да попита -

да не е изнасилена жена

да не се е мълчало на дете

да не е изритано животно

да не е задушено критичното мислене

да не е избита интелигенцията на един народ…

А фатално може да е дори

семейството никога да не вечеря заедно.

Рапсодии и битовизми

Споменът за болката се усеща физически - като болка.

Тялото е излекувано, но никога вече не тича волно,

мозъкът не му позволява прибързани и неразумни действия.

Понякога не знаем боли ли ни

или това е само мастиленият отпечатък на травмата.

*

Светилото-лекар е арогантно и цинично,

не дава напразни надежди,

причернява ми от светилото.

*

кръв при кръвта отива

„виж как са разцъфтели маковете“

може да e последното нещо, което някога ще кажеш

кръв при кръвта отива

делникът ще се стовари като божествен гняв,

къде си мислиш, че ще стигнеш

кръв при кръвта отива

(мета)физика

някой те е окъпал във водите на мъртвеца

или с детско любопитство си надзърнала в покрито огледало

вече го усещаш

откъде иначе ще се вземе цялата тази скръб

и не върви, не върви, не върви,

нещастието те смачква, ставаш дребен първо вътрешно,

после другите не виждат цели педи от ръста ти

тя, болката,

човърка, разчепква, изгризва, прояжда,

прониква в сухожилия и кости и напомня:

липсата ти ще е само мараня върху нагорещени камъни

пътят ти до нея ще е кратък

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 55, март, 2026