Виолета Бончева – Тя

Опитваме са да познаем нейния пол. Бетонът подгъва спиралите на времето. Издърпваме дълбините на бедрата ѝ за безспирен пир в океана на Виолета Бончева.

Александър Арнаудов

ТЯ

Героичната маска с опнат бретон,

причесаната коса със спуснати спирали,

потъмнялата кожа от струпеи, 

покълнали от непречистена кръв,

раздърпаната пола с бетонен подгъв,

разгръща чадър над любопитни хора,

които наблюдават от години опита й да прекрачи

легендата за себе си

и да покаже своята фуста без дантели,

за която се носят слухове, че отдавна е мръсна,

че трябва да бъде изпрана 

в някой залив на океана.

Но все още никой не се престрашава 

да й издърпа воланите, да я съблече гола,

за да й видим пола,

нали трябва да знаем, ако крие някаква тайна

в дълбините между бедрата…

В отдалечени острови не спират безспирните пирове

и се появяват людоеди внезапни в драматична изповед. 

Но Тя е безгласна, 

захвърлена, отдавна застреляна и безучастна

страдаща мълчаливо, защото е няма, с отрязан език, 

тежко дишаща под острието на щик от стомана.

И е невероятно, че има гласове,

изстреляни над покрива на небето, където

ангели донасят на Бог молитвите земни.

Ако това са слухове верни

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 55, март, 2026