Татяна Чохаджиева - Обсебване

Татяна Чохаджиева е фотограф, журналист и автор на поезия. Завършила е журналистика и над 10 години работи в телевизии като репортер, редактор, водещ на новини и предавания. След това се посвещава професионално на фотографията и разказва истории в снимки. В писането си се вглежда в човека - в неговите страхове, любов, самота, стремеж към смисъл и глад за небе. 

Парадокси

Поотделно се пише заедно.

„Сигурно“ значи „вероятно“.

Дистанцията ни сближава.

Започваш война

в името на мира.

Влизаш в затвора

заради свободата.

Затваряш очи,

за да видиш по-ясно.

Забравяш себе си,

за да си спомниш кой си.

Преструваш се на различен,

за да те приемат, какъвто си.

В градина с бели рози

мечтаеш за червена.

Порастваш,

а отвътре се смаляваш.

Пълниш къщата,

а домът ти е все по-празен.

Казваш „всичко е наред“,

когато най-много боли.

Плуваш в море от хора,

а се давиш в дигитална самота.

Напускаш любимия

по същите причини,

заради които го обикна.

Умираш от инфаркт,

а са ти казвали, че нямаш сърце.

Цял живот търсиш крила в другите,

без да знаеш, че небето е в теб.

Обсебване

Светът ми е безкраен, но се побира

в екран, клавиатура, мишка - на квартира.

Отдавам им живота си под наем.

И квартирант съм, и хазяин.

И правя там, каквото си поискам.

Почти дочувам боговете как се кискат -

на бас се хващат колко ще устискат

децата им на странната закачка -

до смърт ли ще се вкопчат в своята играчка.

Не ме учудват. Срещу всеки бог-предател

на клик до мен е винаги приятел,

с когото да початя за проблема.

И нямам никаква дилема

дали да се разголя за утеха -

да паднат тайните ми като тежка дреха.

Дали съм най-самотната в безкрая?

Сама със всички в мойта малка стая.

Енциклопедия

В опит да опитомя вселената

уча непотребни факти:

Китовете не могат да плачат.

А биха се разплакали,

ако знаят, че са изчезващ вид,

ако научат за жестокостта на хората.

Октоподите имат три сърца.

За какво са им?

Дали страдат три пъти повече от нас?

И не се ли пръсват понякога от обич?

За това ми е много и едно сърце, мисля си.

За баланс - медузите

нямат нито сърце, нито мозък.

И все пак съществуват от векове.

Може би това е рецептата за оцеляване?

Нощем гледаме с радост небето

и дори не разбираме,

че се усмихваме на смъртта.

(Светлината на звездите

пътува милиони години,

за да стигне до нас,

когато тях отдавна вече ги няма.)

Оценяваме и хората така -

едва когато ги изгубим...

На Луната още има следи от обувки.

Там няма вятър, който да ги заличи.

А тук с лекота замитаме стъпките

на онези преди нас,

убедени, че сме по-умни. И по-добри.

Птиците усещат магнитното поле на земята.

Навигират с вътрешен компас.

А ние се губим с GPS в ръката.

Понякога долавям песента

на най-самотния кит в света.

Гласът му е на честота от 52 херца -

толкова силен,

че никой друг кит не може да го чуе.

И все пак той продължава да пее,

обикаля Тихия океан

в търсене на сродна душа.

Смелост ли е, или глупост -

да крещиш истините си

на глухата планета,

вместо да се свържеш в тишина?

На спътника на Сатурн - Титан,

вали дъжд веднъж на хиляда години.

Сдържа сълзите си векове наред,

но изведнъж излива стотици литри тъга.

Колко позната ми е тази потисната болка,

която избухва все някога.

С набъбването на колекцията ми

расте и отчаянието.

Трупам все повече фрагменти за света,

а все по-оскъдно долавям целостта му.

Отдалечавам се от себе си.

Превръщам енциклопедията

в карта на самотата.

—

Бележка под линия:

да не чета, когато съм тъжна.

Автопортрет

Питаш ме как да си направиш хубав автопортрет.

Отговарям: Затвори очи, за да се видиш.

Избери кой от образите си да снимаш.

Какъвто се почувства в една нощ - всемогъщ и красив. 

Или жалък глупак, както те нарекоха някога, а ти повярва.

Спомни си себе си преди самосъжаленията, преди крадците на радост, преди безумния стремеж към съвършенство, преди нещастието, когато се сравняваш с другите, преди завистта и суетата. Спомни си себе си, преди да ти кажат кой си.

Съблечи се полека. Свали маските на гордостта, на егоизма, на отчаяните опити да се харесаш и да се спасиш от самотата. Оголи се до кокал, до сърцевината, докато те заболи от искреност. Събери сили да се погледнеш в огледалото.

Огледай всяко несъвършенство, всеки дефект, както оглеждаше блестящите обли камъчета в реката на детството. Обикни ги. Бавно ги нареди по полиците на паметта си като трофеи.

Преброй всичко любимо и го сложи в библиотеката до теб за декор: дъждовните дни, пътешествията с кораби, димът от лула, разговорите с приятели. Добави талантите и страховете си: романите, които не смееш да публикуваш; изложбите, подредени единствено в главата ти; сцените, където отеква отсъствието ти.

Помисли какво те прави истински красив. Вземи едно по едно тези съкровища и ги окачи на шията си като огърлици, наметни ги като рицарски плащ, тържествено ги постави на главата си като корона:

начинът, по който се влюбваш, смехът ти,

сияещото ти присъствие, протегнатата ти ръка, 

хората и животните, които спаси, тези, които не успя, 

приказките, които четеш на глас, изборът ти на завеси, 

отгледаните ти цветя, изграденият дом, засадените дръвчета, 

мечтите, умението да изслушваш и утешаваш, всичко, в което вярваш,

неповторимият начин, по който виждаш света.

За вдъхновение разгледай автопортретите на великите майстори - Фрида Кало, Ван Гог, Вивиан Майер, Робер Доано, рисунките на децата ти.

А сега настрой камерата и натисни спусъка.

Снимай, каквото и да е.

Защото казват, че всяка снимка всъщност е автопортрет.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 57, септември, 2026