Стефани Калчева - Недоизказаното (“Ръцете, с които оцеляваме“ на Боряна Богданова)

Боряна Богданова – „Ръцете, с които оцеляваме“

Изд. „Библиотека България“

художник: Капка Кънева

Знаем, че един поет е на прав път, когато втората му стихосбирка е по-добра от първата, какъвто е случаят и с новата книга на Боряна Богданова. В „Ръцете, с които оцеляваме“ ставаме свидетели на едно по-задълбочено мислене за кризите, изплуване на архетипни ситуации и герои, изследване на философски теми чрез ежедневното пребиване на човека в света. Прави впечатление колко от стиховете съдържат в себе си темата за войната. А и как иначе? Именно чрез литературата можем да преживеем неспокойствието на действителността, дори когато тя уж не ни засяга, защото се случва някъде другаде. Боряна ни доказва, че всичко се случва на всички, препратка към Дън и никой човек не е остров, затворен в себе си.

Внимателно наблюдение над творчеството на авторката последните години ще ни покаже, че нейният глас става все по-автентичен, по-суров, истински и неколебаещ се да играе с тежки и трудни теми, които вълнуват човечеството, откакто свят светува. Обръщането към Бог било то с въпрос, укор или молитва не е в баналния религиозен смисъл, а като реверанс към трансцеденталната постмодерна философия, която винаги търси какво има отвъд познатото. Стихосбирката е за края на нещата, смъртта на близките ни, смесването на времената – минало, настояще и бъдеще преливат едно в друго, сякаш дете си играе с вода. Успешно е показано това както на индивидуално ниво, така и на глобално. Светът има същите рани като внучката, която се сбогува с баба си.

Едно от уменията на Боряна, което забелязах още с дебютната ѝ стихосбирка „Рамене и самоти“, е да приключва навреме, да поставя силни акценти на финала. Там, едва в няколко думи, дори може да е една, се обобщава идея, която на прозаик би отнела няколко страници. Недоизказаното на места е с идея читателят сам да вникне в метафорите, да внедри личния си опит в предоставената му литература, да бъде участник в процеса на четене, а не безмълвен свидетел, който само попива. „

Тялото ми още се побира в клетката, но скоро ще порасна.“

„Ръцете, с които оцеляваме“ е ценна в отнологичните въпроси, които бълбукат в нея, но е също така и жест, признание, благодарност към всички, които ни помагат да оцелеем, да се съхраним, да се изградим („Страданието остава непокътнато. Но остава и ръката, която те държи.“). Може би стихосбирката е и милостиво погалване на детето, което сме били, и което, сякаш в паралелна вселена, още е там и гони лимоните, които никога няма да спрат да се търкалят.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 53, септември, 2025