Стефан Кисьов е роден 1963 г. в Стара Загора, където завършва гимназия с преподаване на френски език „Ромен Ролан“. Учил е в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, в Софийския университет „Климент Охридски“ и парижката Сорбона. Пише от съвсем малък, започва да публикува сравнително късно в „Литературен вестник“ през 1995 година, където създава и поддържа рубриката „Криминале“ в продължение на шест години. През 1996 година дебютира с романа си „Джубокс“, в който пресъздава атмосферата на т.нар. „гларуски години“ от времето на социализма. Следват романите „Никъде нищо“ и „Не будете сомнамбула“ (2000), “Екзекуторът“ (2003), “Твоето име е жена” (2007), Воайорът и квартиранткатa (2008), “Тайната на рицаря Капулети”, сборникът с разкази “Нощта на удавниците”, романът “Житиеписецът”. За романа си “Екзекуторът” е първият носител на наградата „Български роман на годината“ на фондация „Вик“ (2004).
Първа част
Брат Лоренцо
Дори и тук, в полето край Верона, петдесет и седем годишният брат Лоренцо да Сан Франческо от ордена на наблюдателите – висок, прегърбен, с много слабо, но жилаво тяло, носеше качулката на расото си прегъната – свидетелство, че е привърженик на доминиканския монах Джакомо Сантари. Приличащ по-скоро на отшелник, отколкото на игумен на манастира „Санто Спирито”, брат Лоренцо не криеше преклонението си пред „Фра Якомо”, както с любов наричаше своя идол. На двадесет и две години заел поста на секретар на епископа на Падуа Киарисимо Донати, свидетел на историческите преговори за прекратяването на Великата схизма във Флоренция през 1449 година, преживял два пъти епидемиите от Черната смърт, брат Лоренцо отдавна нямаше илюзии за времето и страната в която живееше. За разлика от Франция на Луи XI, Испания на los Reyes Católicos Изабел и Фернандо, и Англия на Хенрих VII, в края на петнадесетото столетие Lo Stivale продължаваше да бъде раздробен на множество княжества и държавици управлявани от тирани и феодали, крепящи властта си на интриги, убийства и циничен произвол – готови заради най-дребното нещо да обесят и самия свети Йоан Кръстител. Всеки от тия потънали в кръв деспоти на държави-джуджета, отдаващ се на разгул и разврат, виждаше в съседа си потенциален враг или съблазнителна плячка, която да заграби, все едно как – с измама и отрова, огън или меч. Всякакви средства бяха позволени, никой не се доверяваше на никого, най-вече на членовете на семейството си. Убитият наскоро господар на Милано – Каландрино Ринучи беше заподозрян че е отровил майка си, за Беатриче Кикибио открито говореха, че е убила съпруга си – владетеля на Болоня – само за да угоди на баща си. А синьорът на Ферара – Ансалдо Бентивеня пък извадил очите на брат си, на свой ред организирал заговор за убийството му...За владетели като Оливерото Малатеста и Сиджемонто Уфердучи се носеха още по-ужасяващи слухове. За единия, че заклал чичо си Санио Карлиери, за другия – че изнасилил не само дъщерите, но и зетя си... И на всичко това потъналата в Седемте смъртни гряха Света Римска църква не само не се противопоставяше и срещу покупка на индулгенции опростяваше, но и по най-циничен начин подклаждаше! Може би защото една силна, национална италианска държава щеше да отслаби светската й власт позволяваща на заобиколените от държанки и незаконни деца папи, кардинали и епископи да търгуват с клетвата и пилеят милостинята на верующите, да живеят сред същите като на поквареното благородничество удоволствия, разкош и престъпления!
Всичко това възмущаваше монаха Сантари, който от амвона на черквата „Сан Лоренцо” във Флоренция пламенно призоваваше владетели и благородници, висшия клир, най-изтъкнатите италиански поети, философи и художници към отказ от богатства и престъпления, земни блага и суетата на изкуството, представляващо в неговите очи една от причините за упадъка на нравите... Затова той бе призовал вярващите да издигнат на площада не Синьорията „Клада на суетата”, на която да съберат и изгорят всичко греховно, което притежават – скъпите си дрехи, обувки, накити, картини, книги, древни манускрипти – и така да пречистят потъналите си в порока, неверието и суетата души. Защото – както бе казал Свети Августин: „Dominus novit cogitationes hominum, quoniam vanae sunt.”
Подобно на мнозина божии служители, брат Лоренцо споделяше гнева на Сантари, вслушваше се в страховитите му пророчества... И все пак във възгледите си за морала той не стигаше дотам, че да обвинява писатели и художници, древните ръкописи, картините и статуите в безнравственост и ерес, да подбужда вярващите към тяхното унищожаване. А и за разлика от монаха от Муджело, посочил греховете на висшите класи, брат Лоренцо мислеше, че грехът може да бъде навсякъде – не само при богатите, но и при бедните, а и при него, а най-големия бич за човечеството са Черната смърт и другите болести, войните...
Брат Лоренцо наближи река Адиджи, величествена и спокойна, носеща с пълноводните си води хладния полъх на алпийските върхове и ледници, ухание на борова смола и еделвайс. Ромолът й беше тих, успокояващ. Свежите треви край бреговете й, зелените маслинени дръвчета, високите кестени изпълниха душата му с благодат. Монахът пое с пълни гърди утринния въздух, вдигна очи към синьото небе.
–Слава теб, обични Господи! – прошепна с плътния си, гърлен глас, прекръсти се. Шарена птица изписука под крака му, плясна с криле, излетя. Брат Лоренцо се сепна, после усмихна. Зарови пръсти в рошавата си, посивяла брада, заоглежда внимателно наклонената към брега поляна. Единия й край беше обрасъл с мъжка папрат. По тънките устни на игумена заигра усмивка – точно тя му трябваше, беше септември, най-доброто време за брането й. Игуменът извади от кошницата лопатка с къса дръжка, наведе се и внимателно започна да разкопава пръстта около коренищата й... Още щом се прибра в намиращия се във Верона манастир „Санто Спирито”, срещна брат Игнасио, двайсет годишно корсиканче, наскоро дало обет, което му се поклони:
–Отче игумене, дошъл е месер Капулети... синът... Баща му Джузепе бил на смъртно легло, поискал да се изповяда...
–Света Богородице! – възкликна изненадано брат Лоренцо и лицето му стана сериозно, замислено. Без да казва нищо повече се качи с кошницата до изпълнената с билки, книги и ръкописи килия на втория етаж на Цитаделата, както наричаха сградата в манастира, където се намираше тя. Отвори скованата от груби дъски врата, вдиша уханията на сушащите се растения, остави кошницата с коренищата на пода. По-късно щеше да ги почисти, изсуши. А след това да приготви от тях extracta sicca – лек против вратига, глисти и други чревни паразити...
Събу сандалите си, почисти ги, съблече расото. Запретна ръкавите на ризата си, изля малко вода от дървеното ведро в легена на масата, изми краката си, после кокалестите си ръце от пръстта... Избърса се, обу сандалите на босо. Свали чистото, но ушито от същото грубо сукно расо, което висеше на стената. Облече го, препаса го с протритото от десетилетната употреба funis, наметна върху него връхната риза за литургии. Провеси на врата си дълъг, извезан със злато епитрахил, а на ръката си – по-късия манипул. Взе от отрупаната с различни по големина ръкописи етажерка до леглото тежката, подвързана с кожа Библия, кандилото, украсения с рубини сребърен кръст. Прегъна качулката на расото си и излезе.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 58, ноември, 2026
