Стефан Гончаров – Кризата с боклука

нека им

събраха ни в съблекалнята

и изгасиха лампите

“ще запалят тъмнината”

изскимтя ниският

и се разплака

(него майка му 

го беше пратила тук) 

останалите мълчахме

в очите ни – карфици

в краката ни – вода

(дори не бяха проветрили 

след последната група)

скоро щяхме да чуем сигнала

и да влезем в шкафчетата си

в една ръка – с нож

в другата – с огледало

нямаше да излезем

докато не ни намерят

но никой 

нямаше да ни потърси

иди-ми / дойди-ми

влязохме в метрото и видяхме 

червеят от съня ни в РПУ-то

лежеше неподвижен

на пет седалки

влажен

галеха го три жени с кореми

натежали от меката му плът

смееха се уморено

с мъжки гласове

бащици

обърнахме гръб на кошмара

и се вгледахме в тъмнината

препускаше тихо

зад стъклото

вечна

„ще изтърпим до Надежда“

прошепна през сълзи Ухото 

но всички знаехме

какво ни чака

нищо

„то па взе, че умря“

бихме ги – крещяха 

кълчеха ръце

и от корема на единия – куче

бяло като сняг

и мокро

та и него

разпорихме да видим

какво още 

може да се падне 

на онези които никога не спират

„наздраве“

непознатият кихна отново

и започна да вика – отчаян бил

всичко го боляло

нямал пари

питахме го къде живее

оказа се че не знае – забравил

веднъж заваляло

и се изгубил

а оттогава 

само бури

не казахме нищо

съблякохме го 

и айде 

по бързата процедура

тялото – на леща

дрехите – в огъня

после всичко на свинете

за да вият с дъжда

вика му „стой“

обръща се и гледа

торс

глава – няма

крака – на паяк

търчи към него

дере се

и отнякъде гласът

спокойно му нарежда

да спре

да почака

да види 

какво ще стане

когато каузата го настигне

кризата с боклука

хвърлихме ги на леглото до кофата

а те взеха

че се почнаха – до кръв

подпалиха

пружини рамки всичко

счупиха

и така до края – начело на нощта

четири хриптящи буци

дето късат

само и само 

да не им посегнем ние

путация

резнаха я

падна на пода

и заритаха – търкаляше се 

като клон на дърво

подаваха си я

докато токът не спря

и смехът им

не се удави в тъмнината

като лампата отново светна

тя си беше отишла на мястото

и им махаше

непокътната

изпод сянката на горещия олтар

където го бяха положили – нещастникът

от подлеза пред НДК

се хилеше

и развяваше

средни пръсти

дълги като нощта

любовно

биха го – стана

на черни буци 

целият

облечен в бяло 

„младо

-женчо“

изхрачи се кучето с бокса

и си го заплю 

въпреки че никой

не го искаше

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 56, май, 2026