Елена Янева – Единствената

Крилата са чистота и поквара. Отказваме усилията на пролетта. Лапите на Елена Янева улавят рибите на поезията.

Александър Арнаудов

ЕДИНСТВЕНАТА

Това е съботното сепаре

на господин и госпожа Ван Райк

в "Блок Десет",

ала само

сервитьорката Сирин го знае.

Днес е обслужваща на сектора

и замълчава

пред жената с резедавото манто

и мъжа, прихванал я с ръка и поглед,

когато сядат там.

Донася им

кафе, вода и малка

каничка със мляко -

съвсем достатъчно е,

за да ги забрави.

- Вече се запролетява - казва тя. - Видях съседа

да излиза с трактора си.

Помниш ли?

Спретнато зелено тракторче като играчка.

Подряза ябълковата градина и опъна мрежички.

Помислих си, че вече няма как!

Невъзможно е да му откаже на усилията

пролетта!

Той кимва.

- И след това ми домъчня.

Довечера гледах

онзи изоставен жерав да се лута

сред оскъдно заснежените поляни.

Много сам.

И много си представях

как е объркана мелодията на краката му.

Спъната и тъжна. Накъде

да е посоката на танца му сега,

нали Тя беше любовта му, а я няма!

Той просто крачеше с такава горест.

А утре ябълките току-виж разцъфнали.

- Ще чакаме да спре дъждът - я пита той, - или

да тръгваме, докато още помним стъпките?

Крилата в погледа му се протягат

за покана.

Господин и госпожа Ван Райк

държат ръцете си през масата. За миг

им се е привидяло

как над главите им летят перца и се извиват

в ритмични сиво-синкави спирали.

- Запролетява се - прошепва тя.

А той

решава да пребоядиса във зелено трактора.

Сирин пристига с апаратче за поръчката,

усеща гъделичкане в носа

и кихва.

- Наздраве! - казват едновременно и двамата.

МОМИЧЕТО, КОЕТО ОБИЧАШЕ МОМЧЕТО

Има едно момче, което ми казва,

че ме обича с оранжевите ми тениски,

с дънковите ми якета,

с дефектния нокът на големия пръст

на крака ми и

аз му вярвам.

Случва се да му разказвам неща.

За Буковски например, за жените-пантери или

колко чистота и поквара ми е донесла

литературата.

Литературата е моята котка, казвам му,

дращим се и взаимно унищожаваме

всички възможни вселени.

После се гледаме в откровено и остро настръхване,

власинките по ушите ми трепкат

звуците се натаралежват

и безпомощно хвърлям към космоса

пълното си с копнежи мяукане.

Така си разменяме телеграми с Господ,

когато не е много вкиснат

и съумява да нареди пасианса ми.

Тъй го наричам понякога - Оня,

който раздава картите.

Най-умелото крупие в едно

невъзможно за лесни печалби казино.

Докато мята последната карта и тя

на забавен каданс

се превърта из въздуха, зная -

Ace of spades, риф който се спуска

по съединената ми с гръбначния стълб

опашка.

Лапите ми улавят рибата на поезията

и я повалят.

После свалям оранжевата си тениска.

Надявам се,

че момчето, което така доверчиво е

вплело душата си в моята, може

да издържи на такава истина:

твоя съм,

тук съм

и съм само по нокти!

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 56, май, 2026