Марин Маринов – Светът е спрял

Издъхваме в ъгъла до старите мрежи. Легендите се раждат с плискане на вода върху лицето. Другото е после в поезията на Марин Маринов.

Александър Арнаудов

ТЯ, ПОСЛЕ

Подминават хората съборената порта

на дворче с калдъръм и зеленясала чешма.

А ти се спираш и с наивно любопитство

надничаш през прозорчето в унилата къщурка,

и се виждаш:

разгърнал ръкопис до газената лампа,

старателно дописваш стиховете на поема,

без да бързаш, без да се вълнуваш.

На железния креват до теб лежи последният приятел,

завит с чаршаф, преметнат през главата.

Навярно е издъхнал в ъгъла,

додето е прикърпвал старите ти мрежи

и е разказвал нещо в строфи.

Легендите така се раждат.

Но това е после.

Сега плисни вода върху лицето си от старата чешма

и бързай към пристанищната глъч

защото тя е уморена от дългото пътуване, от чакането,

купила си е цветя и красив подарък –

малка статуетка.

На тебе ти остава само

да се втурнеш радостно към нея през тълпата,

да я вдигнеш на ръце,

да й кажеш, че си закъснял, защото…

Другото е после.

23

Тя носи други спомени между бедрата си,

които аз не мога да запълня,

устата й горчи като пелин,

целувката й толкова е сладка.

ТЯ, ПЛОЩАДЪТ

Сърцето е свободно да избира..

И вече си е тръгнала от теб,

отдалечава се.

Пресича улицата с обичайния си ритъм,

помахва, без да се обърне.

На ъгъла се спира колебливо,

сякаш да ти каже още нещо.

.

А ти си мислиш как ли занапред

ще се справяш с есенните листопади,

с пръснатите късчета опушено небе

в мъгливите следобеди.

Сега е още лято.

Горещината капе по асфалта,

напуква тротоарите,

задъханите гласове на птици

в отсрещната градина изтъняват.

Светът е спрял на малкия площад

и оттук не можеш вече да си тръгнеш,

не можеш.

И това е всичко.

ПОРЯДЪК

Животът е красив порядък -

акациевата клонка

в ръката на момиченцето с белите сандали,

които му подариха на Цветница

за именния ден.

То нехае за тънката мъгла,

която тича по хълма сред дърветата,

за полегналите сенки, близо до потока.

Усмихва се кротко на зеленото гущерче

с уплашени очи,

пристъпва леко покрай него,

за да не го стресне, да не хукне в тревата,

преди да са си казали по нещо.

5

Забавлявахме се да хвърляме плоски камъчета

в гладките води на лагуната привечер, да броим подскоците,

боже, колко си ловка,

и очите ти – усмихнати пръчици, колбички, лещи, това

летящо синьо, обичам залезните мигове, когато материята

губи маса и пиша поезия.

Но защо сега, вълната, която тръгна към брега,

след като започна да ни харесва залива на Цитрата,

будуването нощем, за да не пропуснем вятъра върху

пеещите пясъци,

росата сутрин върху розовите храсти по терасите на хълма,

дори цикадите с мокри криле покрай къщата,

застинали до обеда; или малките раковини -

тези детски пръстчета, забодени в пясъка след отливите,

които вече не те натъжават.

Защо сега, когато със такава страст се задържахме

в непокътнатите разстояния

и упорито настоявахме да не умрем по едно и също време

от носталгия: твоето сътворение не е моето,

гледам те в морето отвисоко,

когато плуваш сутрин срещу изгрева – непознато морско същество в пяната на прибоя.

О, момичето със златния гарван на рамото вчера,

което се гмурна в портата на времето!

Вълната, която тръгна към брега след утринната ни молитва,

с шепоти, така висока, стена от стъклен бронз със слънцето

в гърба и сянката й преди нея

помитаща солените огледала между камънаците,

откъдето цяла нощ е надничала луната.

Справедливост някаква, знае ли човек.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 56, май, 2026