Слави Томов – Жани

Жани

В училище много ни биеха и унижаваха тогава. Биеха ни с каквото се случеше. С ключодържатели по главите. Шамари. Юмруци. Случваше се да ни скубят и косите. Случваше се да ни наказват с часове да стоим изпраеени в ъгъла до стената откъдето зяпахме портретите на Ленин и Димитров. Един път, една от другарките дори в беса си счупи показалката си в гърба на мой съученик. Той побесня, строши я на парчета, а тя го заплаши с Детска педагогическа стая. Друг път, хванаха моя съученичка да се прекръства. Стана огромен скандал. Изпратиха я при директора. Наричаха ни "изроди". Скапаняци. Наричаха ни непрокопсаници. Голямо садистично удоволствие получаваха нашите учители от тези неща. Проклети да са всичките. Бяха пълни с огромна злоба и отмъстителност. Все още се събуждам вечер облян в пот и разтреперан когато се сетя за онова време. Иначе, мен ме мислеха за малоумен. Не зная дали бях малоумен. Мислех света в метафори. Явно тези метафори никак не допадаха на моите учители. Помня някои от тях. Дано се гърчат в момента някъде из ада. Едната беше учителката ми по математика, другата - по физическо възпитание. Първата тикаше напред мои съученици, чиито родители бяха по-заможни и известни, а мен ме запращаше из задните редове да не се срамува. Другата - влизаше в мъжките съблекални държейки връзка с ключове и ни налагаше по главите. Оттогава мразя до дъното на душата си математиката и физическото възпитание. Освен това, може би на инат, никога не се научих дори да решавам квадратни уравнения, не вярвам, че светът и нещата могат да се обяснят с тях. А за физическото - предпочитам да се разхождам сам, да поставям собствени рекорди, надбягвайки се с въртенето на планетите.

Проклетите учители постоянно ни натякваха на някои от нас, че нищо нямало да излезе от нас. Не зная какво според тях трябваше да излезе от нас. От мен излезе писател. Представа нямам все още дали това е хубаво или лошо. До 15- тата си година бях прочел само Том Сойер.

Един ден по време на часа на врата се почука. Затаихме дъх. Другарката я отвори. В стаята нахълта някакво момиче, което дъвчеше дъвка. Другарката веднага ѝ направи забележка да извади дъвката от устата си и да я хвърли в кошчето. Тя се подчини. След това се обърна към класа с думите, че това била новата ни съученичка Жани. Училището проявило милост и разбиране, за да я приеме, понеже досега Жани била изключвана от няколко заради лошото си поведение. Другарката я подкани да си намери място някъде. Предните чинове бяха заети от натегачи и тя се отправи към задните и седна през едно място до мен. Някой ѝ подхвърли нещо неприлично, другарката извика да пазим тишина и стовари показалката си върху главата на виновния. Чу се скимтене. И после гробовна тишина. Погледнахме се с Жани. В погледа ни имаше някакво съзаклятничество. Беше чаровно момиче. Имаше зелени очи и чипо носле. Очите ѝ бяха пълни с някакъв вълшебен блясък, като че ли леко сълзяха или може би бе плакала преди да влезе или може би имаше в тях морски песъчинки. Освен това, забелязах на левия ѝ глезен малка индигова татуировка. Тя ме усети, че я наблюдавам, кръстоса краката си, за да я прикрие и ми се усмихна дискретно.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 53, септември, 2025