В тишината любовта търси глас, способен да отвори прозорците на един забравен дом. Мечтите се пукат като сапунени мехури, земята става птица, а дните тлеят като златни въглени. Между желанието да бъдем едно и страха, че оставаме сами, се затваря кръгът в стиховете на Ружа Матеева.
ДОКАТО ОБИЧАМ
Може би ще усещаш ръката ми, сгушена в твоята
пред света и пред слънцето, влязло нарочно при нас.
Всичко зная, разбираш ли? Всичко… И моите спомени
не приключват до болката. Нито до земния страх.
Любовта не е скитница. Хайде да пазим сърцата си
от войната подмолна, в която без глас си крещим.
Говори ми, признай ми къде си ранен. Ще останеш ли
във леглото до мене и после така да заспим?
Горе лятото съмва, очите ти сини са извори.
Споря само на ужким къде е зеленото в тях.
С тебе още се учим как нежно отвътре да милваме
и се чудим как точно съдбата сега ни събра.
Да си тръгна, докато обичам – навярно е приказка
за оная сълза, съхранена от минал живот.
Уморих се до писък от кухи хартиени рицари.
Пребори се за мен. С твоя огън в самата любов.
САПУНЕНИ МЕХУРИ
Бяла страница. Сънища бели пред бялата утрин.
Не е зима, но слънцето също прилича на сняг.
От душата ми някаква много чувствителна струна
пренастройва света. И изтича вселенска вода –
шумоли покрай мене, отмива познатите стъпки,
гласовете на хората, сълзите, даже смеха.
Пред очите ми нещо се ражда. Прилича на пъпка
по средата на бяла градина с прозрачни цветя.
И в мехури сапунени плуват мечтите от вчера.
Щом посегнеш се пукат. Илюзия. Кратка дъга.
Пресегни се. Опитай сърцето ми тайно да вземеш.
Виж, ръката ти просто потъва във облака бял.
Разпиляха се всички парчета. И кулата рухна.
Бяла страница. Някой ми дава оранжев молив.
Точно този сапунен мехур аз към тебе ще духна.
Щом го пукнеш, ще видиш, че пъпката цяла искри…
ЗЕМЯТА Е ПТИЦА
Небето е нямо и само ръцете ти знаят
къде се отключва звукът и дали е за нас.
Помни си съня, защото ще вляза във стаята
и просто ще бликна, докато звездите мълчат.
Почти като музика, тръгнала някак от нищо
там горе, където гората е кръг от сълзи.
В сърцето си можеш ли тази вода да събираш
и пак да останеш? Не вчера и не във преди,
а близо до мене. Защото съм твоята музика.
И само ръцете ти знаят къде е звука.
Седни на скалите, където ще можем да чуваме.
Земята е птица. И нейните струни летят.
ДОМ
Тишината е влюбена. И какво от това,
че мечтаеш наум? Че не казваш къде си?
Аз отдавна съм тук. Моя глас ще ти дам.
Ще сваля със замах всички стари пердета
и прозорците пак ще са светло петно.
Паметта ни ще гасне. Ще изгрява надежда.
Аз отдавна съм тук. Аз отдавна съм дом.
От какво те е страх и какво ще подреждаш?
Разлюлява страхът тази здрава земя,
от която градя целостта си първична.
Затова те повеждам все натам. Все натам...
Трябва силно да вярваш, че сме тук, че е чисто
точно в тази любов. В тази рохкава пръст,
скрила бистра вода на дълбоко и тъмно.
Тишината е само параван на ума.
Във сърцето ти влизам. И гласа ти ще върна.
НАОПАКИ
Не се променя нищо. Само атомът,
от който съм родена преди тебе.
Съвсем обикновено е. Зачатие.
Избухване на цялата Вселена...
А ние сме си същите. Очите ни,
Ръцете – като клони през септември.
Диоптри с очила за безразличното
и много ум – да смята и превзема...
Отвън е като мъх, покрил стените ни.
Какво пък – не е чак необичайно.
Нали сме се научили, обичаме
Премерено – с разумни дози радост...
Морето е илюзия за слепите.
А аз къде съм? Светя ли отгоре?
Съвсем обикновено е. Планетата
с последната звезда над Синеморец...
ОЩЕ
Колко още да бъда красива? Ловят ме светулки
и нежно стопяват остатъка мрак под очите.
Започвам да виждам. Започвам небето да чувам.
От толкова светло оставам бездумна и ничия.
Оставам бездумна... Направена само от дишане –
да влизам във тебе. Да пълня. И после да тръгвам.
Ръцете ми литват. Ръцете ми падат на срички,
но кой ги сглобява? Притихва навън. И се стъмва.
След изгрева пак съм Принцеса от някаква приказка.
Пантофката малка къде е? И балът среднощен?
Мечтая да бъда измислена в шепата стихове,
които мълчат във сърцето ти.
Още ли? Още...
ЗЛАТНИ ВЪГЛЕНИ
Стават дните на златни въглени
и е тихо във полумрака.
Ще усетиш ли, че си тръгваме?
Аз коя съм? Къде ме чакаш?
Кой ще знае, че пак съм минала
под короната на октомври?
Падат кестени. Падат винаги
над мечтата ми невъзможна.
Никне вечер и спи в косата ми
онзи сън, че съм споделена.
Пред света. На върха на лятото.
Като снимка. Като видение...
Стават дните на златни въглени.
Но не искам да бъде тихо.
Имам име. Лице. И съмва...
Просто трябва да ме извикаш.
КРЪГ
Ще заслужим смъртта, щом засричаме своята близост.
Не едно плюс едно, а едно. Като кръг. Като път.
Неграмотни стареем. Едно плюс едно да ни стига.
Да бъде отделно рождения ден от скръбта.
Да бъде разсечена главната мисъл на Бога
за тази Вселена, в която вървим без компас.
Кое е най-важно? Това, без което не можем?
Защо отговаряме тайно, с ръка на уста?
Със ключ на сърцето, с отровена кръв, заблудени,
че нещо си пазим, а всъщност сме просто сами.
И нека заслужим едно отминаващо време.
Кръгът се затваря над нас. А ние мълчим.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 58, ноември, 2026
