Петър Канев – Насекомско
Слушаме Воев край Сена и Black Celebration в София по случай рожден ден на Петър Канев, роден на националния празник 3 март!
ФИЛОСОФИЯНСКИЯТ КАМЕН В ЕКО-СОЦИАЛЕН ПРЕХОД
"Дрънчат веригите в скованите сърца"
Димитър Воев
…
И пак той:
Задъхано приличам.
Разкъсано живея.
След свойте стъпки тичам
и плувам в мъгла... и... пиуууу -
слушалките ми ме изоставиха,
изядени от ланголиери
в самолета някъде
над Сърбия...
няма мъгла...
Ех, Дане, ех, Неда... Мяо!
На пресечката на "Никола Фламел" с най-старата
улица в Париж
бездомници спят в палатки в локвите
между катедралата и кьор кюшето
за постмодерно соц изкуство...
философствувам си ги на воля, представям си
да светват фенерчето на айфона си и четат писанието из отвътре,
Помислям си ги, че в душите им е по-студено,
сигурно, отколкото на тичащите дружно
плъхове по тротоара на брега на Сена...
Но мускулът на софиянското ми сърце не трепва,
сигурно, защото отдавна, от кол е е камен на верига...
Баба ми е искала да кръсти чичо ми Камен, а баща ми Добри...
А Петър значи "Камен" а гръцки, сигурно, за това и така ме обичаше...
Дали камъните и безсмъртните могат да са и добри?
Дали и те обичат, когато са обичани
на Задушница и Хелуин в Деня на будителите?
Два корморана съхнат на студа
между Охридското езеро и моста на площад Трокадеро.
А на Марсово поле е зъдръстено... в преходи... с мен... само с мен...
на гара Сен Лазар
в търговските вериги там май пак
никой не възкръсна... но, но...
Все още топля слона си с тялото ми в Алпите...
Над Рона греят звезди като слънчогледи.
В слънчевия Арл прибрах нещо социално в джобите си...
Какво ли беше то?
Линията на метрото е 13. Сменя се след едно.
Със зеленеещото на първи ноември небе
имаме сделка.
Оставих всичките си фланелки - даже и жълтата -
за рециклиране в Аниер от другата страна на Сена...
Все някак си ще изкарам по голи гърди.
Днес спах по жилетка.
Вече отдавна не съм там, не съм сам, не съм тук.
Бръкнах в джоба си да върна ключа
от тоалетната на Природонаучния музей
и напипах нещо като пеперуда
на верига.
Извадих го.
Беше ухото на Ван Гог...
А толкова приличаше на пеперуда!
ПО СЛЕД ДНО ЛЮБОВ
Сънувала си,
че си изгубила
бебето
на леля ми.
Е...
Аз съм бебето на леля ми.
И...
От дав но. Ни чие?...
Дал... ний... путь... с... тел.. а...
Волк потропва, преоблечен как коза...
А в магазин "Берьозка" свири крокодил:
Клати се клати се
Лучшее конечно впереди...
РАЙСКИ ДУПЕМИН МИНАВА В НОВО ПОКОЛЕНИЕ
От общинския съвет в Пловдив
затвориха най-стария град в Европа в клетка
на тепе с ограда и охрана.
А в миналото хилядолетие аз живях в най-древното село в Европа
три години по деветдесет века с бебе и любима
близо до Анкона.
Там нямаме тепе, но имаме куха планина от вледенен вулкан,
в тунелите на който реката Струма потъва в пещера
от която винаги духа
хлад и вятър...
"Вятър е: "Сердика е моят Рим" - рече Константин на старшия Галерий,
поправи банята в Банкя, галерията Шипка 6 и българския цирк
и се изнесе към Босфора.
Стартира моето Средновековие
пред депото на район Средец
след Black Celebration на Депеш.
В наргиле бар Адски Флейм
някога, в началото на хилядолетието, имаше филм о течно кино –
там изгледахме Властелинът.
Днес един райски гъз на ученичка се клати пред мен.
Мирише на гуменки с трупове.
Ще се шамариме, момчета, казва -
яка да ви е дупара.
Прибирам се чак
през нощта
на себе си
в себе си.
Не искам да ставам с утринта.
Всяка сутрин от горните етажи валят блъснати
от балконите бармани от Флейм.
Размазват се на асфалта пред незаконните гаражи,
които вече ги няма,
кръвта им се стича там цял ден по случай абитуриентския бал на дъщеря ми -
още е и тъмното ѝ петно
там там.
За да забравя
или за да простя това там там,
а може би и защото съм лигав,
кой знае,
пресягам се отново към дупе мина ми,
но ток ме удря през ръката -
в стара снимка на влюбен с обувките на Жената
сред трупове на приятели наркомани,
пред екрана без устройство и приложения
без мета в е ай и фейса и фейка,
„ откогато залезите ми и сълзите ни
все още бяха
Истински.
Сбогом Флейм Фрейм.
Сбогом стари ми Допамине!
Ще мога ли да се засмея в рая
и без тебе?
Ще мога ли отново да заплача
за света ни за века ни и за... ?
Ще мога ли
да имам
дупе?
Ех...
О, течно кино!
НАСЕКОМСКО
мислехме, че сме дребнички паразитчета
по топлото щедро тяло на големия бял свят.
А то пък какво се оказа! -
Че сме били светулки,
които трябва да пренесат светлинката
към бъдещето в най-отровения мрак.
А така ни се щеше да си останем пухкави
ларви без грижа хрупкащи
полусън....
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 54, ноември, 2025
