Палми Ранчев – Усмивката
УСМИВКАТА
В късния ноемврийски следобед Влади беше излязъл пред ателието, поставил едната си ръка на кръста. Сезона беше свършил и рядко някой се сещаше да наеме колело. През целия ден обикновено нямаше сериозни клиенти. Появяваха се само съседи от квартала със стотинки в джобовете, за да им поправи разбрицаните велосипеди. Тогава наричаше ателието дюкян или гадна дупка. Без това да има отношение към приятното чувство в момента. Сега се оглеждаше за някое дете. Ей така, само да не е сам. По това време обикновено идваха да им напомпа футболни или обикновени гумени топки. Не вземаше пари за тази услуга. Децата, най-често пакистанчета, латиноси или мароки, винаги питаха колко ще струва. Вероятно заради удоволствието отново да чуят, че за тях е безплатно. Сега наоколо нямаше нито деца, нито нуждаещи се от поправки. Влади пое въздух и огледа с присвити очи улицата. В тези няколко минути му харесваше, че е точно тук, на това мясо. В този различен от останалите квартали на града, приютил както доста от най-старите местни жители, така и огромно количество африканци и азиатци, потърсили по-добър живот. В този момент тук се чувстваше добре. И не искаше нищо повече. Тогава видя в далечния край на улицата Рамона.
Вървеше без да бърза, и се поклащаше както винаги. Не беше сигурен забелязва ли го. Тя погледна към кафенето на дебелата Ана и мъжа й, името на когото все забравяше. Вероятно защото се появяваше само вечер. Тогава кафенето се пълнеше основно с мъже. Някои играеха на двете комарджийски машинки, опитваха си късмета, повечето пиеха, разговаряха или се оплакваха от всичко, случило се през последните дни и нощи, както не са очаквали. Такива сме хората, помисли Влади. И продължи да наблюдава Рамона. Очакваше, когато тя се изравни с кафенето, отвътре да отворят. Винаги имаше някой готов да я посрещне. Познаваше всичко и всички наоколо от доста години и знаеше какво може да очаква. Тогава усети известна сянка над очакването, спомнил си случката, която наскоро му разказаха.
Рамона, всички наоколо знаеха, че всеки ден по това време се отбива в кафенето. Тогава поръчките валяха една след друга, и на двете машинки играчите започваха да залагат сериозни суми. Тя си намираше място на бара и поръчваше. Винаги някой й предлагаше нещо по-остро. Но тя не пиеше алкохол. Предпочиташе кафе. За съжаление напоследък някои от постоянните посетители не само се карали, след като си тръгнела, крещели като луди, а някои дори си разменяли юмруци. Според дебелата Ана всичко било заради нея. Тя, докато седяла на бара и отпивала от кафето, давала с поглед шанс на поне двама, а често и на повече от обичайните посетители. Накрая си тръгвала сама. Било част от нейния следобеден ритуал.
Дебелата Ана я спряла на вратата и обявила:
- Рамоно, повече не те искам! Нали си разбрала в какво се превръща заведението, когато си тръгнеш.
- Чувам, че шумят зад гърба ми. Ама не им обръщам внимание.
- Затова пък аз им обръщам.
- Не съм чак толкова виновна – възразила тя.
- Не казвам, че само ти имаш вина заради лудостта на тези мъжляци. Ама знаеш, че всичко става защото си била сред тях.
- Не откривам нищо ненормално, ако харесам на някого. Освен това, макар и рядко, има и други жени. Не съм единствената.
- Така е. Но ти го правиш за пари. Лесно е за тези, които ги имат. И неприятно за останалите. А това променя ситуация.
- Реално парите всичко опростяват.
- Естествено е твоето желание да обясниш, каквото и да се случи, както е изгодно за теб. Но аз, съгласи се, имам право на свое тълкуване в своето заведение. Казах ти, че не искам повече караници, побойща и други разправии.
- Но аз, ако си забелязала, винаги си тръгвам сама.
- И това е истина. Затова пък разправиите, след твоето оттегляне, особено напоследък, са направо кървави. Затова, моля те, не идвай повече. Не мога да ти забраня да минаваш по улицата. Поне не влизай в заведението.
Рамона отмина затворената врата и вече със сигурност беше го видяла. След няколко крачки се изравни с входа отсреща, в който тримата мароканци, които живеят на третия етаж, продават „мария“ и други гадости. Те, за разлика от мъжете в кафенето, никога не се биеха. Не и заради Рамона. Винаги избираха един, всеки път различен, който да я последва и да я ощипе, или дори да я хване с две ръце за задника. Нейният задник е малък, стегнат, не като на техните госпожи. Повече от удоволствието да се докоснат до Рамона ги привличаше възможността да скандализират, и нея, и улицата. Всеки път искаха да се уверят, че отново имат възможност да го направят, без никакви последствия. На друго място в града едва ли щяха да си го позволят. Направо ще ги заключат без обяснения. Този път тяхната врата не се отвори. Ченгетата напоследък изглежда са ги подгонили. Явно искат да им вдигнат мизата. Друг път също е имало подобни недоразумения. Накрая винаги постигаха разбирателство. Рамона, устремил поглед пред себе си, продължи да върви както винаги. Изправена, поклаща се като тръстика, и се усмихва по нейния неповторим начин: деликатно, със затаен, дори направо скрит в ъглите на устните смях. Усмивка, с която успешно посрещаше каквото и да се случи. Влади помнеше как тя се усмихна по същия начин дори когато един двуметров негър, боксьор в тежка категория, яростно крещеше и накрая я удари по рамото. Тогава той помисли, че ако беше я ударил по лицето, не само щеше да я обезобрази, а направо можеше да я убие. Беше я виждал и в други подобни ситуации, също толкова критични, затова имаше безспорно мнение за усмивката й.
След няколко крачки тя се изравни с Влади и обърна глава към него.
- Здравей, Рамона! Изглеждаш особено красива този следобед.
- Винаги с удоволствие приемам твоите комплименти. Дори понякога да не съм съгласна с тях. Например днес се чувствам зле, и няма как да съм както твърдиш.
- Кафенето ли имаш предвид?
- Не само. Понякога всичко лошо се събира накуп.
- Съжалявам заради конфликта ти с дебелата Ана.
- Обвини ме, че се биели заради мене. Не е права. Влизах само да изпия следобедното си кафе. Едно от сравнително независимите ми удоволствия.
- Не мога да я разбера дебелата Ана. Заради тебе, знам, поръчките започват да валят една след друга. Лично ми го е признавала.
- Единственото, което правех в кафенето, е да гледам бутилките от витрината срещу себе си, и да отпивам от чашката. Наистина, тези около мен ми говореха какво ли не, но не обръщах внимание. Там бях заради кафето. Друго не ме интересуваше. Накрая, преди последни две-три глътки, вадех цигара и исках огънче от някой на съседните столове. Предпочитам ръчно свитите. Така и не се научих да ги правя. И се радвах, когато ми предложат. Не разбрах защо е важно за тези господа от кого ще поискам огънче. Заради това започваха разправиите. Признавам ти го като на приятел. Иначе, те всички знаят, че имат ли желание да са с мен, е достатъчно да ме причакат където трябва. От ъгъла нататък зоната е свободна. Всеки действа както намери за добре. Знаят цената, и тогава на никого не отказвам.
Едва сега той научи тези подробности с цигарите.
- Рамона, ако още не си се научила, можеш да спираш тук. И аз предпочитам ръчно свитите цигари, не знам дали си забелязала. Винаги ще ти свия. И с удоволствие ще я запаля.
Още докато говореше Влади извади пакет тютюн и цигарена хартия от джоба на якето. Поначало той беше от бавно загряващите реотани, както сам казваше. Сега реагира навреме. Сви с няколко бързи движения цигарата и протегна към нея ръка.
- Ето, вземи! За да си весела и още по-красива.
- Ама аз вече съм. Почувствах се на върха.
- Всеки ден съм готов да ти свивам и паля цигара.
В отговор Рамона го награди с известната по цялата улица усмивка. Нямаше друга като нея, беше напълно сигурен. Не и в квартал като Равал. Едва ли някой от живеещите и обикалящите наоколо е на друго мнение. Рамона пое цигарата, изчака той да я запали, и дръпна дълбоко с притворени очи. Усмивката остана в ъглите на пълните устни, приютила се, скрила се там, и същевременно нямаше как да не я забележи, и Влади, и всеки наоколо.
- Уговорихме се. Всеки следобед съм на твое разположение.
- Дори когато имаш работа?
- Свиването на цигара и паленето отнемат не повече от минута.
- Знам, че друго няма да поискаш. Имаш си млада жена и две дъщери.
- Достатъчно е да се усмихваш по този начин. Жена ми, за съжаление, постоянно е загрижена през последните години. Не е виновна, милата, след като проблемите ни, от както сме в Барселона, изглежда нямат край.
- Знам, Влади, знам.
- Затова и ти го казвам.
- Още утре, ако отново ми подадеш запалена цигара, ще съм забравила за обвиненията на Ана – каза тя и разпери ръце. - Обещавам ти. И за нея ще съм забравила, и за кафенето. Сякаш никога преди това не съм влизала там.
- По-важно е да знаеш… – започна Влади, вдигна рамене и добави: - Не съм сигурен какво. Нали знаеш, нещо ти минава през главата, там е, и същевременно не успяваш да си го спомниш.
- Напълно те разбирам.
Всъщност той много добре знаеше. И му се искаше през следващите дни всички наоколо да го научат. Присъствието на Рамона, не само в късния следобед, през нощта или когато и да било по друго време, когато е възможно да я срещнеш по околните улици, има огромна стойност, не само заради това, че е различна от всички останали, и не го крие, а и заради нейната усмивка. Каквото и да се случеше тя оставаше неповторима и затова единствена. Вероятно трябваше поне на нея да го каже веднага. Но за сега нямаше нито сили, нито решителност за повече от свиването на една цигара. Огънчето също беше важно.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 55, март, 2026
