Ива Спиридонова – Глад
Изсипваме ненужни розови листа върху каската на войник. Спим всяка нощ до смъртта със силата на Ива Спиродонова.
Александър Арнаудов
ИЗКУСТВОТО
Ненужни розови листенца,
изсипани от каска на войник,
отдавна приютен
под розовите храсти.
ГЛАД
Любовта побледня
и отиде да рови по кофите,
да се бие на чуждите фронтове тръгна.
Да се скита във нови посоки
върху нечии длани изписани,
пак ненужна
и все по-безсмислена,
но готова да скочи във огъня,
във войната за свят да се хвърли.
Но без да знае -
битка, невъзможна за печелене
е древният неистов глад
за нея.
ПОНЕ НЕБЕТО ДА Е СИГУРНО
С какво заслужих завистта на птиците?
Навярно
не знаят, че свали крилете ми до голо,
до кръв, до кожа и до сухожилия,
за да стоя разголена и недокосната
и да бера срама,
че те обичам.
Навярно
защото са видели как политаш
с криле, по-силни от ръцете ти, които
така и не признаха слабостта си,
че още ненаучени са на обичане,
макар да са докосвали
и птици.
С какво заслужих птичата омраза?
Нали
безропотно отказах се дори
и от крилете си?
И вече нямам нищо повече за даване,
а всичко друго, цялото ми ѝмане,
ненужно е за твоите
упражнения
в канонизиране на земни псевдоангели,
но приживе.
Те, птиците, ме мразят от невежество,
с усърдие и гледайки ме някак си…
отдолу.
А аз ги благославям със очи, понеже вече са летели с тебе.
Небето само ти ми запази.
Там може би за нас ще има време.
ЧУ ЛИ Я?
…очите ми били са огледало,
убежище на нещо като тяло…
Измъквам се изпод лавините от думи,
които неуморно ми изсипваш,
невиждащ, че очите си затворих
и вече никой няма да те чуе.
Прибирам се сред липсата на думи,
почивам си от отразените им сенки,
във тъмното на тихо се прибирам,
но тишината продължава да говори:
тук няма
нищо,
нищо,
нищо,
така както
няма живот сред смъртта,
няма светлина насред мрака,
няма глас между думите,
така както
теб вече те няма в света ми,
така както
вече ме няма мен вътре
в тебе.
СИЛА
Да спиш до смъртта
всяка нощ
и пак да сънуваш живота.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 55, март, 2026
