Палми Ранчев – Часове

Бродуей е само дълга улица, където часовете не се връщат. Посоката няма нужда от разбиране. Достигаме полуусмивката на Палми Ранчев под звуците на повтарящи се изстрели.

Александър Арнаудов

ЧАСОВЕ

Бродуей е само дълга улица.

Вървя в едната посока часове

и после часове се връщам,

без повече за себе си да разбера.

Бродуей е само дълга улица, 

каквато ще намеря във всеки град.

в село, дори високо в планината.

На Бродуей пътеката прилича,

ако върва в една посока часове

и после часове се връщам,

без нужда повече да разбера.

И без значение дали съм стигнал.

ПОЛУУСМИВКА

На Бродуей и Четирийсет и някоя улица, или 

близо до Четирийсет и някоя. Но на Бродуей.

Точно там видях опакована в парцали

миниатюрна бабка с полуусмивка на лицето.

Стоеше до входа на Bank of не знам какво си.

Беше ясно, че няма никога да влезе, а само

ще стои над вентилационната шахта, от която

подухваше топло в ноемврийския следобед.

Запомних тази бабка – отново я видях след

десет дни на същото място : полуусмихната.

Запомних я, защото не успях да определя

какво изразяваше нейната полуусмивка.

Помня я, защото и сега, след толкова години,

виждам на лицето й същата полуусмивка.

И отново се опитвам да разбера какво ли

наистина изразява. Какво искам да изразява?

ЧЕРНО

            В таксито, което ме отвежда към хотела, научих, 

            че на мястото, където бил прострелят Джон Ленън, 

            редовно разливали кофи черна боя.

Когато си спомням Ню Йорк,

не виждам небостъргачите,

нито как на бегом пресичам Бродуей,

за да си купя тъмен ром

от денонощния магазин отсреща,

отрупан с бутилки и реклами.

Не питам отново как най-лесно

да попадна в Гринуич Вилидж.

Навеждам глава, изгърбвам се, 

бързо напускам Сентръл парк.

Причината - прекалено е зелен.

И бързам да се скрия другаде.

Размахвам строго показалец

на бандата хлебарки в хотела,

Припомням им, че се познаваме

от София. Те се разбягват –

чакам стаята да се успокои

и излизам на Медисън авеню.

Накрая винаги стигам до петното

от разплискана черна боя.

Повтарям очертанията му,

отраженията, фаталните извивки,

опасните за погледа дълбочини.

Не искам да виждам и да чувам

каквото виждам и чувам.

А черното става все по-черно 

от неврастеничното кръжене.

И повтарящите се изстрели

на любовно мразещите луди.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 55, март, 2026