Никола Петров - Сутрин те събирам от улиците

Пропускаме границите и гледаме тъмнината. Стоим в ъгъла на деня, където разрухата си има дом. Печелим свободата си с ангелите на Никола Петров.

Александър Арнаудов

Сутрин те събирам от улиците

Вцепенена, хем сме

август и си се навлякла с яке. Чакай

да извикам помощ, да отместя

този кичур от очите ти,

не знам какво.

Аз сутрин вървя до едно и също място.

Аз вървя до едно място и после се връщам.

Аз веднъж погледнах в тъмнината,

оттогава така.

Събирам те от улиците, нося ти

топла напитка. Говорим,

къде на шега.

Ти помниш дома си, аз сутрин вървя.

Ти помниш дома си и леда на кошмарите,

понякога само едното.

Ти пропускаш границата и просто

се срутваш, тогава

тръгваме заедно.

А даже не виждам как нощем летиш.

Пратеници на съдбата, давам ви стотинки

Давам ви упътвания, вие после

се качете горе в белите мъгли,

където са ми близките.

Където са замлъкналите ми далечни,

да им кажете, че пращам поздрави.

По два пъти, по три пъти се срещаме

на всеки мой живот. Познаваме се,

може би защото нещо е угаснало.

Аз после ще стоя на ъгъла, в деня си

нямам никого, в разрухата си имам дом.

Аз после ще стоя на светофарите, колите

да ме пръскат с кал, а вие

се качете горе в белите мъгли.

Кажете им, че имам дом.

Идвам ти насреща

Никой ангел не е молен да ме пази:

идвам ти насреща.

Връзвам си обувките и сядам малко да почина.

Пращаш ми рояци от каквото искаш – доказателство

за грехове, за нищо лично.

Тактиката ми е да загубя,

но с трогателна посредственост –

така да победя.

Разбиваш тактиката ми: даряваш ми

величие. Не знам какво да правя,

пропилявам го.

Живея с доживотен срам, понякога

забравям. Идвам ти насреща.

Пращаш ми обреченост,

аз нищо не разбирам.

Нищо не разбирам и печеля свободата си.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 55, март, 2026