Никола Петров – Фабрика на края на небето
Асансьорът ни води към катакомбите с призраци и сепии. В огледалото сме големи като свобода. Забравяме всичко с умората на Никола Петров.
Александър Арнаудов
Викнах си асансьора
Сега ми кажете, че за нищо не ставам.
Разхвърляйте ми листата и ми викайте
да се махам.
Специално ми кажи, ако не съм разбрал,
че никога не си ме обичала. Междувременно
ето го асансьора.
От онези
древните е, с мириса
на утеха и мухъл – и виждате ли го копчето
долу за катакомбите.
Вътре по-малко ще си загащвам ризата,
по-малко ще се гледам в огледалото,
повече ще се здрависвам с призраците
и сепиите.
А като стигна до долу,
ще ходя сред умните плъхове, на здраво ще стъпвам.
Има фабрика на края на небето
От комините ѝ пуфкат облаци
големи като свободата.
Там работят хубавите хора,
те нарочно правят облаци,
за да ме дразнят.
Да ме натъжават – тъй като
си спомням кой съм
и зад всяка радост ми наднича
нещо страшно
и зад всеки миг спокойствие ми наднича
нещо страшно.
Но ще видят те.
Аз някой ден в умората си
ще забравя всичко – и тогава
ще намеря истински приятели
и гълъби ще храня в парка
и във фабриката ще съм все едно началник смяна.
Поканих моите приятели
Аз отдавна искам да изчезна
и нарочно ходех по горите, подходящи за изчезване.
Нарочно тръгвах по безименните улици, където
светят остриетата.
Но бях забравил най-същественото.
Затова поканих моите приятели.
Това са – запознайте се – едни зелени призраци,
едни изсъхнали растения
и ни едничко живо същество – те казаха,
че нямат време.
Съжалява, който мисли, че е имал избор.
Аз, откакто ми налагаха да съм общителен,
откакто ми повтаряха да гледам
хората в очите, да им се
усмихвам; че било от ПОЛЗА да съм нещо друго,
искам да изчезна.
Затова поканих моите приятели.
Това са релсите, където не минава вече влак.
Това са жителите на отпадните води.
Това са ми измислените събеседници.
Раздадох им на всички карнавални шапки
и им казах да мижат и да броят до десет.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 57, септември, 2026
