Морис Фадел – Авангардът, азът, историята (Петър Канев “Енигми“)

Авангардът, азът, историята

   Поезията на Петър Д. Канев може да се мисли като продължение на един недоразвил се и недоосъществил се български авангард. Неслучайно книгата „Свръх-реалистично календарче:  енигми“ започва с епиграф от Гео Милев и напомня структурата на Гео-Милевото „Експресионистично календарче за 1921“. 

   В книгата си „Теория на авангарда“ Петер Бюргер настоява, че авангардът се отличава от модернизма по това, че модернизмът търси еманципация от света в затворената реалност на красивото, на изкуството, докато авангардът се насочва към връзка със света. В авангарда изкуството не бяга от действителносттта, а се обръща към контакт с нея, дори се стреми към нейната промяна чрез своите средства и възможности. Петър Канев не стига до Гео-Милевото „Всичко писано от философи, поети / - ще се сбъдне!“, но подобно на автора на „Септември“ той иска  да освободи поезията от дистанциращата  я от действителността власт на красотата, да я „оварвари“. Това „оварваряване“ няма общо с реализма. Реализмът е система на репрезентация, в която реалността ни се представя по определен начин. Поезията на Петър Канев се стреми да бъде „свръх-реалистична“, т.е., да напусне конвенциите на онова, което сме приели, че е реалността, да ни сблъска с реалното отвъд нормата за реално. 

   Оттук и бруталността на езика. Този черта е присъща на „Енигми“, но не и на предишната книга на поета – „Малки ръчички“ (2019). Там Петър Канев също близък до авангарда, но е все още „лиричен“. Тук лириката е притъпена и това е напълно осъзната стратегия на пишещия: 

Не, Блестящият свят

не е грозен.

Но алените ми платна се скъсаха.

Смених ги с черни

и всичките ми беломорски кораби потъват.

                                            („Батай в Батак“)

   В книгата „Енигми“, както и изобщо в поезията на Канев властва материалността. Стъкълца, плажове, кръв, телесни органи. И това е особеното в „свръх-реализма“ на поета: тъкмо, когато материалността е наситила докрай текста, той я преодолява и става поетичен. Например, стихотворението „Ние идваме“ се състои в изброяване на обекти по пътя, които колкото повече се увеличават (или по-точно „накамаряват“), толкова повече ни обхваща желанието за завръщане, което определя стихотворението. Постигнатата със средствата на материалността поетичност прави книгата музикална и дори песенна. Ала това не е музикалността на традиционната римувана поезия, а на осъзналия своята изначална немузикалност език – една музикалност, която се опира не на търсените съзвучия, а на насищането на изказа с неочаквани фрази, с интонационни и смислови обрати.

   Сред тези обрати бих отличил един типичен за поезията на Петър Канев похват. Става въпрос за сюрреалистичното събиране между природа и култура. Текстовете на Канев са изпълнени с животни. Особено внимание е отделено на животните, които не са близо до човека за разлика от кучето или котката. Канев се обръща към „истинските“ животни, онези, които нямат отношение към „нас“, за да „постави“ в средата на човешкото, ала не за да ги „очовечи“, следвайки една антропоцентрична идеология, а за да увеличи напрежението между представите за човешко и нечовешко: 

Чувствата ми са изчезнали като рис.

Казват, че са ги видели да се връщат

само в Северозападна България.

Снимали са ги на див връх

край Трън.

               („Петьо на моята Петя“)

   Трансгресията не обхваща само отношението между човешко и нечовешко, но и, както е характерно за модернизма и авангарда, жанра. Книгата „Енигми“ не включва единствено лирически стихотворения, а поеми, както и глава от роман. Ето защо не е точно да я наречем „стихосбирка“ или „поетическа книга“. Тя не събира произведения, а представлява цяло, концепт. Книга.

   Поезията е центрирана около т. нар. „поетически аз“. Този аз традиционно е дистанциран от онова, което представя, взрян е в своите преживявания. Поезията на Петър Канев обаче ни среща с друг аз. Бих го нарекъл „Аз в ситуации“ - един аз, които не съзерцава, а е част от онова, което се случва с него, неустойчив, подвижен аз. 

Вървя по улиците и събирам стъкълца

от кафенета, които вече не съществуват.

                               („Амортизирани предмети“)

   Аз, който осъзнава своята неопределеност. Какво казваме, когато казваме „аз“? Казваме ли изобщо нещо?

Вирусите имат имена,

а аз - не.

Кой съм?

Нямам име.

Само температура.

Само ехо.

     (БОНЖУР ТРИСТЕС (любовно)

   Съзерцаващият поетически аз обикновено е аисторичен. Авангардът променя тази ситуация. Поетическият аз на Петър Канев разбира своята положеност в историята и политиката и рефлектира върху тях. Това е видно още от самото заглавие и от структурата на книгата, обвързани с календара. „Енигми“ е политическа книга. Тя ни насочва към отминалото време, за да ни изправи пред колективния трепет за бъдещето. Перестройката. „Преходът“. Пандемията. Войната. Атомната заплаха. Страхът от настъпващите нови диктатури.

Морис Фадел

ПОСЛЕПИС

„Аз грабвам в ръка сърцето си - огромен леден камък - и чакам готов: 

Горко на меките чела!“

Гео Милев

Не съм убеден, че изобщо пиша стихове. По-скоро пиша енигми. Така се получава, защото се стремя да кажа истината. И не защото истината е енигматична. А защото е истинска. Или по-точно – това, което е истинско е истинска енигма. 

Така се получава също и защото всичко, което съм описал тук се е случило с мен действително – или поне свръх-действително. Било е действие и случка, ставало е, все още действа. Нищо не е измислено преднамерено – всичко съм го видял и преживял, било на сън, било на яве. 

Така ми изникват като енигми в главата и смахнатите думи и изрази - като неразбираемо и за мен съновидение наяве за непонятна музика от другаде – като правилното да се каже, колкото и да е „неправилно“ от всяка гледна точка. Давам си сметка и че езикът ми на места е странен, не просто неконвенционален, а даже и съвсем шантав; че не се съобразява с нормативи и затова и въобще не подлежи на никакви стандартни жанрови квалификации – освен едно: енигми.

Радвам се, когато в споделеното няма позьорство, няма поза, няма нагласяне според нещо или според някого. Само че, когато описваш нещо, което се е случвало действително има един проблем – то трудно се разбира. Аз знам какво съм сънувал, какво съм помислил, какво съм си спомнил, какво съм видял, кого съм срещнал. Знам, че плъхчо, за който пиша в „Хамлет от Тарковски“, наистина беше в капан на тавана ни и че наистина го пуснахме на свобода в Южния парк; че кученцето, което го прегази кола наистина беше на шосето; че мъркащата котка от Трявна и сега все още мърка в скута ми; че наистина в Панагюрище срещнах 90-годишна баба кранистка от БСП и че тя ми разказа за котката си Мая. Беше си съвсем истинска и клошарката с мръсни торби от „Камю в рейса“ - в автобус 76, който наистина се блъсна в мантинелата на „Цариградско шосе“, докато четях „Чумата“ на Камю. И делфините наистина преминаха шамандурата и навлязоха на плиткото сред къпещите се хора буквално на метър от краката ни на плажа между село Крапец и къмпинг „Космос“ – беше тъкмо както съм го написал в „Далеч от приматите“. Знам също и че наистина сънувах Боян Петров, замръзнал със знамето за спасение на Пирин, както съм го описал в „Енигмата“. Знам също и че Тарковски наистина е планирал мизансцена на предстоящия си филм по Шекспировия „Хамлет“, до последната секунда, преди да си отиде, борейки се с рака. Знам също и че си мисля и наистина предполагам, че този нереализиран проект е останал някак си навсякъде сред нас – в небето ни – в свръх-реалната действителност на мечтите.  Знам също и че наистина сънувах това, което съм написал – например роклята без булка; и че наистина съм си помислил, това което споделям; и че настина съм почувствал това, което толкова ме е развълнувало така, че въобще да започна да го пиша и да искам да го споделя. 

Знам също и че не съм си измислял преднамерено метафори и символи, а те всички сами са ме срещнали – съвсем реално, не въобразено. Защо е нужно да измисляме изкуствени метафори и символи, когато истинските такива са навсякъде около нас и между нас и в нас – и видимите, и невидимите? Но ми останаха и въпросите какво означават, означат ли нещо и как да предам споделянето на тези неща, които са значели нещо значимо за мен; които наистина чувствам, че са значителни и значими. Предал съм ги така, както ги виждам, такива, каквито ги възприемам, без да се вълнувам дали ще бъдат разбрани или не, защото и аз самият не ги разбирам. Енигмата идва и от това, че самият живот е енигма и именно за това е вълнуващ. В този смисъл написаното от мен е свръх действително календарче на всичко онова, което ми се е случило и развълнувало – на сън и на яве. То е свръх действително не само, защото е свръх действителността, а и защото е самата истинска свръх-действителност, с която съм се срещнал реално, на живо. А изумителното в нея са връзки и съответствия, които откривам, когато я споделям с други хора – съответствия, които са също съвсем истински, съвсем преживени, неподправени – тях просто ги има – и затова въздействат.

Давам си сметка, че текстовете ми енигми са пълни и с цитати и препратки към знания и към литература (дори и самото заглавие „Свръхреалистично календарче“ е препратка към сюрреализма и към „Експресионистичното календарче“ на Гео Милев). Вероятно някой интелектуален сноб би могъл да сметне, че това прави енигмите ми „пост-модернистични“ – сиреч претенциозно-позьорски – цитати на цитата, но ще остане разочарован. Знанията в написаното са просто знанията, които имам – не мога да мисля, нито да възприемам света без тях, а да ги премълчавам - няма да е истинско. А книгите и творбите на изкуството, които цитирам, тях ги споделям, просто защото много ги обичам – именно тази си пристрастна обич искам да споделя със себеподобните си. Но не защото е някакво „след“, а защото е тук и сега – тя не е преживяне на вече отминалото, а истинска обнова на още случилото се, която е и в бъдеще време, стига изобщо да имаме бъдеще. Тъкмо в този смисъл на обнова енигмите, които споделям, могат да се възприемат като авангард. А в смисъла им на действителност, по-действителна от възможното, те могат да се възприемат и като сюрреализъм. В последното отношение съм повлиян от трима български творци – поети, които са ме вдъхновили и съм намерил в себе си съответствие с тяхното неумряло присъствие тук и сега. Това са трима мъчително отишли си неумрели човеци, които много обичам - тримата българи, пред които бих се преклонил в знак на уважение свръх уважението, ако беше възможно някой ден да ги срещна – сюрреалистите - свръх реалисти Христо Ботев, Гео Милев и Димитър Воев. Всъщност няма да се покланям буквално, само ще им кимна, но те ще знаят какво значи това.

Петър Канев 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 53, септември, 2025