Лъчезар Лозанов – Спасително бръмчене

Мускули от въздух вдигат самолета. Земята е обрасла в мрак. Намираме тънки нишки от прозрачен студ в пространството на Лъчезар Лозанов.

Александър Арнаудов

Обрастване

Мускули от въздух вдигат самолета,

пелена белее долу и кълби,

тук-там се къса – скъпоценни трепки

и живот зад всяка, полип - светлинки.

Да издърпат, смучат. Махат пипалца.

А Земята е обрасла в светлина и мрак. 

Яростно красива. С белези от пакости

в мравешките битки, гладове, злини. 

Храносмила полипът 

без да мисли, че е, приютен.

Популацията се разтяга - 

тумор  в гърлото, 

немилостиво вбит е. 

Полуопитомен.

Въздухът е и работник, ала и насилник,

в изблик 

между шепите си стрива с гняв

копието с копиехвъргача, за да хвърли

в бялото пространство тънки нишки

от прозрачен студ.

Спасително бръмчене

Подпрян върху бръмченето

замислен му се радвам, защото ако спре

ще се изльоснем долу

в купчина огън с алуминови парчета.

Седалката вибрира сякаш жива

и нека си трепти – гаранция, че аз живея

тук, на 10 километра от земята

подобно охлюв, хвърлен да уцели птица

от прашката на някакъв хихитко,

който го мързи да търси камък.

А може би и камъкът е нещо живо

и хич не му се цепи ципата от въздух

преди летящо нещо живо да халоса

или цамбурне вдън води непроходими, 

където ще обрасне и ще слуша

бълбукане на газове и магма гневна,

чието нажежено тяло ще кипи и вие

гирлянди планини, вълни цунами,

ще сътвори бактерии и твари прости,

от които семето на живото се пръква.

И пръквайки се, се осланя на едно бръмчене

върху алумина със криле на спешна хрумка,

дето търка, като нов галош износва

прагове от въздух, канапе от облак.

Баналности

Е, как нормално ми изглежда всичко,

когато кацнахме и самолетът свети

със елегантния си профил на земята. 

Как обикновени железата са във него,

електрониката, зяпналото дуло

на реактивните стомаси, със които

преглъща облаци и дъждове, лета и зими.

Пилотите са най-обикновени работяги

и всичко е устойчиво, непоклатимо,

че смешно е да мислиш за страха си

от някакво подрусване във облак

или пропадане в душевна яма.

Как лесно преобръщат се нещата

и как баналното ни обзавежда

със рутина и лепкави представи,

че стъпваме не върху планета,

блуждаеща във черното пространство,

а върху плоската земя, която

е плесната на слонските гърбини.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 53, септември, 2025