Това е писмо от масовия гроб на глупостта. Последната въздишка на Митко Ламбов излиза от кладенеца на пресъхнали срамни сълзи.
Александър Арнаудов
Писмо от масовия гроб на глупостта, покрит и напоен
с червени марли.
Океан от изобилие и тънки ненаписани редове от пустиня, събрани в точка.
Последната въздишка на вулкан от любов преди да стане пепел. Едноока рана,
разтопена от лава без ценности. Кладенец на пресъхнали, срамни сълзи
от рухнали прешлени на любовни обелиски. Писмо, подписано със сетен дъх
на хиляди убити деца, жени и старци, които не откриха спасителния кораб на Ной.
А война! В която героите са
глаголи, жертвите съществителни, а всяко прилагателно е лъжа - не шрапнел, а дрон, обвит и закален с кръв. Писмо -
свидетел и разобличител,
понесло непосилна скръб,
но долетяло с тъжните ята
на преродените мъгли…
цялото на решето.
Поезията на мъртвите
е песнопение за живите!
Това писмо е
до всички поети-дезертьори
от свещените земи
на истинската поезия.
Които се обезглавяват със слава, за да не застанат лице в лице със себе си. Които абдикират в лъжа и никога не се бият честно. Които превземат мястото
на достойните, за да живуркат сред заблуди.
Вие, които горите книги,
а книгата е оръжие на мира.
Вие, които анатемосвате страданието, а то е изпитание отвъд човека.
Вие, които предсказвате бялата смърт на стиховете,
а те триумфално маршируват.
Вие, които изкоренявате границите от родната си земя, а сте небе от преживян позор.
Вие, които сте вечно будни пред олтарите, но в дълбока кома пред съвестта си.
Вие, които премълчавате истината и сте катран под разтопен восък.
Вие, чийто пламък свети,
за да изпепели чуждите домове, сте уют без покрив.
Вие, с фалшивите писъци,
неуместни клишета сте интелектуални позьори.
Вие, по-хитрите от Бог
и деветте ви живота
не ще ви спасят.
Вие, които сте политици,
а мразите народа си.
Вие, които сте лекари,
а търгувате с пациенти,
наричате себе си обществени хирурзи,
но сте алчни касапи.
Вие, които сте учители,
а учите на невежество учениците си,
но се наричате будители.
Вие, които сте родители,
а завещавате на децата
си култ към удоволствията
и нечувана двуличност.
Вие, които залагате отговорността към човешките съдби на покер
и вярвате в съдбата на леката ръка…
Към всеки един от многото вас се обръщам лично.
Излез от анонимността,
не отвръщай лице, а чети.
Не ме прегръщай
с безнравствените думи на безръка сянка от огледало.
А открий онези духове, които мъкнат от векове паметта.
Извади от мъдростта на мълчанието им семето на градежа, посей го.
Спомни си какъв мечтаеше да станеш когато пораснеш.
И махни под възглавницата на децата си ченето на смъртта, а остави млечното им зъбче. Истина е!
Майчината песен, която ни приспива, ни връща от съня.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 58, ноември, 2026