Марин Трошанов - Една закъсняла (не)романтична изповед

Една закъсняла (не)романтична изповед

Скъпи приятели, отдавна копнеех да се изповядам. Личният ми живот е перуанска селва от гниещи лиани вместо благоуханни и екзотични цветя; лабиринт от кални улици и схлупени къщурки в гето, пропито с миризмата на изгорели гуми и конски фъшкии, вместо прелестните ЕПК блокове край Южния парк за 3500 евро квадрата дори без основен ремонт и с покъщнината на отскоро умряла баба. 

Ах, как копнея за истинска, изпепеляваща и споделена любов вместо безкрайния низ от разочарования, които ме спохождат. Да, имах много ухажори, но колко от тях наистина си заслужаваха? Можеш ли да откриеш своята папая в градина с мухливи круши? Своя дорест жребец в обор с магарета, болни от пироплазмоза, ческа и колики? Своя Меси в отбора на Секирово от град Раковски? 

Пиша ви това писмо от седалката на един магически трамвай, който скрибуца по неравните релси на житейските ми унижения. Ето как минава покрай спирките на някои от най-мъчителните спомени, свързани с амеби, чехълчета и синьо-зелени делки, незаслужено наричащи себе си мъже:

Първо беше младият арменски програмист Мавроди, с косица като събран под леглото прахоляк, с нос по-крив от завой по пътя към връх Свещарка и пъпки, така щедро нароени по смуглото му лице, че приличаше на съзвездието Касиопея. Вземаше 7500 лева заплата, но краката му миришеха на гъгрици в марината. 

После се появи Съботин – приличаше на Освалдо Риос от Столипиново, имаше два и половина 18-каратови златни зъба и толкова къдрави косми под мишниците, че няколко бълхи се изгубили в тях като студенти. Бяха стигнали преклонна възраст и още не можеха да намерят изход. За бълхите говоря, ако ми следите мисълта. Та Съботин носеше бермуди до края на есента и отново ги нахлузваше с ритуална маниакалност на 1 март, дори да валеше сняг. Правел го винаги, всяка година, но по-лошото беше, че никога не сменяше чифта. 

Да не отварям дума за Благой с русия му свежо изкъпан перчем, вчесан на север-североизток. Заведе те в Скайбара на „Милениум“. Държеше се сякаш притежава мястото. Поръчваше коктейл след коктейл – Омотенаши, Белисимо сънсет и Ракия крочет. Взе пъдпъдъчи дреболии с гарнитура от фризирана люцерна, филе от кашалот с розмарин и паламуд с портокалови кори по провансалски, а после отиде в клозета и повече не го видях. След това три месеца се качвах на Скайбара и пиех кафе по 13,50 с надеждата да го сгащя и накарам поне да си поделим сметката, която ми коства два месечни наема и няколко ноктопластики.

Разочарованията ме следваха по петите като неплатени сметки за парно, но аз не губих вяра. И така устоях на всяка житейска примамка, изкушение и проява на предателска колебливост, за да се съхраня като горда и самодостатъчна девица, изтъкана от целомъдрие и достойнство, с три котки, морското свинче Галин и папагалът с непристойно чувство за хумор – Александър фон Хумболт.  

Ето, магическият трамвай минава по „Граф Игнатиев“, край „Домби“ – заведението, на чиято плексигласова табела с малки и засрамени букви пише само едно безлично „кафе-аператив“. Това е оазис на ретро-чалгата и вселенската простотия. Клиентите са застаряващи мутри и борчета от деветдесетте, които гледат сърдито, докато се оригват и си чистят зъбите с кухненски ножове. 

Навярно бях подпийнала с дюлева ракия в „Хаджидрагановите изби“ и съм се осмелила да експериментирам – за първи път, защото винаги съм била най-примерната и взискателна ученичка, даже знаменосец, удостоен с лентата „първенец на випуска“ лично от директора на елитната гимназия в „Бойчиновци“ – господин Горан Калпакчиев. 

На плота в кухнята на Домби бяха опънати няколко успоредни бели магистрали. Представяла съм си деветдесет процента чист колумбийски кокаин или декстроамфетамин, а се оказа прах за пране, и то от евтините. Ноздрите ми побеляха и завряха от Савекса, капилярите ми бумтяха и носът ми приличаше на райска ябълка, накълвана от папагал с анорексия. В миманса звучеше „Бял мерцедес ме преследва в живота“, а животът ми бе по-скапан от центрофугата на двайсетгодишна чехословашка пералня „Татрамат“. 

И тогава ме прегърна той – Маргарит Койчев, бивш охранител на Косьо Самоковеца, с потни венясали бицепси, изпъкнали като детска ръчичка стиснала обелена мандарина. Гърдите му бяха по-мощни от вълнолома в Бургас. Челюстта му бе ъгловата като мивката в селската къща на баба ми Стойна. Пръстите му тежаха от златни пръстени, вратът му бе набразден от ланци, по-тежки от автомобилни вериги за сняг.

Това бе онзи път, когато не мислех и премислях, не си поставях бариери. Щях да се отдам безропотно на Маргарит, докато Петра смени Нелина под вещия контрол на ди джей Геле Черния. Но мамка му, Савекса се обади, дюлевата ракия закъркори и повърнах – няколко полусмлени белени чушки, един по-голям от главата ми розов домат и двеста грама фъстъци с шлюпките.

Събудих се на сутринта в градинката на „Св. Седмочисленици“ и един кривоглед гълъб ме кълвеше по миглите. Може и да беше грешка, а може и да не беше, но повече не срещнах Маргарит.

Продължавам с трамвая към следващата ми предсказуемо неуспяла любов. Дзин, дзин, дзин. Ето я „Съдебната палата“. Онзи беше анално податлив корумпиран съдия на име Павел Миразчийски с огромна пришка на палеца на десния крак и главичка на пениса по-малка от напръстника, който същата онази баба Стойна все губеше. 

Но сега вече се уморих. Не мога да продължавам тая агония. Ако не се самоубия. ще ви разкажа за Павката в следващото си писмо.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 58, ноември, 2026

Previous
Previous

Милослава Абаджиева - Гладна

Next
Next

Митко Ламбов - И Хасково е Газа