Жаклин Налбандян е поетеса от Пловдив. Пише поезия още от петнадесетгодишна възраст. През юни 2026 г. излиза дебютната ѝ стихосбирка „Притоци“ – книга за връзките между човека, природата, времето и паметта.
Бълнувания по ръбовете на август
Приближава пълнолуние.
Намисляме разходка
до манастира
„Свети Георги Победоносец“.
Там има
и сенки,
и гледки.
През нощта
въздухът е морен.
На сутринта
излиза топъл,
почти тропически вятър,
още отпреди обед.
От всички ни капе пот.
Вървим към манастира.
Жената,
която я боли коляното,
разказва за жената
на свой роднина.
Едва ли не
съвършената домакиня.
„Жена-робот.“
Най-голямото ѝ качество било,
че „много слуша“.
Каквото и да значи това.
— Нали знаеш,
трябва много да ходиш,
за да избереш най-доброто.
Не знам.
Подхвърлям,
че сигурно ходи на терапия.
Предположението ми
е отхвърлено
като някаква фантастика.
Вероятно скоро
това ще бъде
още една ниша на пазара.
Биороботи-домакини
с функция
„много слуша“,
самотерапия
и други екстри.
Страшен пек.
По пътя гледаме
изсъхнали дървета,
превърнати
в шарени дървени животински форми.
Жената,
която я боли коляното,
казва,
че свекърва ѝ искала
да отсече черешите в двора
и да извика човек,
който да издяла
подобни фигури
на тяхно място.
Но тя не разрешила.
Все пак
дърветата
са живи.
Палим свещички
за живи и мъртви.
В манастира.
После всички
заспиват.
Аз си организирам
будна пауза.
Пекът
не е помръднал.
Къпя се в потта си
и мислено поливам
черешовите дръвчета
на детството.
В онзи ъгъл
в онзи двор
е останала
само една смокиня.
Но каква смокиня.
И какъв небивал пек
ни спретва август,
дори накрая
на силите си.
Боли ни.
Бълнуваме.
Бленуваме.
Зависи
Една независима зависимост
си висяла необезпокоявано
с една пита
на един завиден завой.
И давала на заето.
„Ей, завий си, завий си...“
И това си е.
А можеше
и да не се завива.
И ето —
оттогава все си виси.
Да му се ненавиди висенето,
да му се незнай завиването...
Минала цяла есен —
гиздава, отрупана, невиждана.
А зависимостта
си се сгъвала и разгъвала
най-неумело
в завидни почти прозрения.
И взела, че станала
съзависима
със зимата.
Нейсе.
„Ама как?“ — ще кажете.
„Независимост,
пък зависима от зимата?“
А вие чували ли сте
през зимата
за незавити,
за недозавити,
по завои
или по мазета?
Не сте.
Затуй —
независимо от полето,
което е отвъд,
над
и под
всичкитe зависимости,
стои едно поле —
широко свито.
И, уви,
се скита
със свъсени вежди,
наместо да намигне
на звездните простори —
напреки,
напук,
към светлината,
по космическите мостове.
И тъй нататък, и тъй нататък.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 58, ноември, 2026