Жаклин Налбандян - Космическите мостове

Жаклин Налбандян е поетеса от Пловдив. Пише поезия още от петнадесетгодишна възраст. През юни 2026 г. излиза дебютната ѝ стихосбирка „Притоци“ – книга за връзките между човека, природата, времето и паметта.

Бълнувания по ръбовете на август

Приближава пълнолуние.

Намисляме разходка

до манастира

„Свети Георги Победоносец“.

Там има

и сенки,

и гледки.

През нощта

въздухът е морен.

На сутринта

излиза топъл,

почти тропически вятър,

още отпреди обед.

От всички ни капе пот.

Вървим към манастира.

Жената,

която я боли коляното,

разказва за жената

на свой роднина.

Едва ли не

съвършената домакиня.

„Жена-робот.“

Най-голямото ѝ качество било,

че „много слуша“.

Каквото и да значи това.

— Нали знаеш,

трябва много да ходиш,

за да избереш най-доброто.

Не знам.

Подхвърлям,

че сигурно ходи на терапия.

Предположението ми

е отхвърлено

като някаква фантастика.

Вероятно скоро

това ще бъде

още една ниша на пазара.

Биороботи-домакини

с функция

„много слуша“,

самотерапия

и други екстри.

Страшен пек.

По пътя гледаме

изсъхнали дървета,

превърнати

в шарени дървени животински форми.

Жената,

която я боли коляното,

казва,

че свекърва ѝ искала

да отсече черешите в двора

и да извика човек,

който да издяла

подобни фигури

на тяхно място.

Но тя не разрешила.

Все пак

дърветата

са живи.

Палим свещички

за живи и мъртви.

В манастира.

После всички

заспиват.

Аз си организирам

будна пауза.

Пекът

не е помръднал.

Къпя се в потта си

и мислено поливам

черешовите дръвчета

на детството.

В онзи ъгъл 

в онзи двор

е останала

само една смокиня.

Но каква смокиня.

И какъв небивал пек

ни спретва август,

дори накрая

на силите си.

Боли ни.

Бълнуваме.

Бленуваме.

Зависи

Една независима зависимост

си висяла необезпокоявано

с една пита

на един завиден завой.

И давала на заето.

„Ей, завий си, завий си...“

И това си е.

А можеше

и да не се завива.

И ето —

оттогава все си виси.

Да му се ненавиди висенето,

да му се незнай завиването...

Минала цяла есен —

гиздава, отрупана, невиждана.

А зависимостта

си се сгъвала и разгъвала

най-неумело

в завидни почти прозрения.

И взела, че станала

съзависима

със зимата.

Нейсе.

„Ама как?“ — ще кажете.

„Независимост,

пък зависима от зимата?“

А вие чували ли сте

през зимата

за незавити,

за недозавити,

по завои

или по мазета?

Не сте.

Затуй —

независимо от полето,

което е отвъд,

над

и под

всичкитe зависимости,

стои едно поле —

широко свито.

И, уви,

се скита

със свъсени вежди,

наместо да намигне

на звездните простори —

напреки,

напук,

към светлината,

по космическите мостове.

И тъй нататък, и тъй нататък.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 58, ноември, 2026

Next
Next

Александра Радева - Скъпа лампа