Вятърът често ни търси. Звездите са наплашени от времето. Целуваме облачните цеви с устните на Мирослава Панайотова.
Александър Арнаудов
ЛОДКА
Моя далечна приятелко,
знаеш ли колко ми липсваш?
Розови песни на изгрева
лятното време чертаеше.
Струната бяла на юга
хвърляше семе в земята.
Вятърът често ни търсеше,
в люляков облак ни носеше,
смесили дъха на пипер
с летния мирис на вятъра,
с прашна сълза на липа,
мислите мои упойваше.
В думите твои блестяха
лебеди, верни греди,
често лицата искряха
в земен уют на звезди.
Стаята проста сияеше
с малкото важни неща,
имаше всичко в безкрая -
време, небе, светлина.
Сънища само не стигаха,
за да запеем в света
своята песен -
бе весела, имаше цвят на трева.
Нашите къси разходки
криеха в стъпки пейзажа.
Линии, багри, простори,
думи безгрижни на вятъра,
случки, разпънати вярно
или направо убити
с лък и стрела от ирония,
хвърляхме смело на пътя.
После се смеехме радостно -
важна бе само следата,
но преди всичко - идеята
или пък просто целта.
Облачни цеви целувахме,
всичко отлагахме, сигурни
в блясъка бистър на утрото,
в хладния крем на нощта.
Сенки пътуващи, дните ни
в родна Марица се миеха.
Рибите нямаха име,
но разпознаха чертите им.
Общи, единни и цялостни,
речните риби и дните ни
плуваха дълго в реката,
без да копнеят за лодка.
Но ето, сега се замислям -
лодката стара къде е?
ЗОРА
Една песен
пося на небето зората
с крила на пчела.
ЗВЕЗДИ
Звездите не са наплашени от вятъра,
не,
звездите са молитвите на смелите.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 58, ноември, 2026
