Нощта е мокра и затулва сградите. Гъвкавите тротоари се сливат с мъглата. Натъжаваме се в залите на светлината, където сянката на Марин Маринов ни чака.
Александър Арнаудов
ЩРИХИ
Нощта е все така мокра
и мъглата пак затулва сградите, сивкавите тротоари.
Единствено камбанарията до парка
показва плахо изящната си графика.
Градчето спи дълбоко, сигурно сънува
като един човек, като едно сърце туптящо, уморено,
и не подозира за времето след полунощ,
когато розите на Андерсен танцуват
в залите на светлината,
когато две по две душите се събират
и тихо си разказват, тихо:
да не чуе някой,
да се натъжи.
Е п и та ф и я
Помни мъжете с плуговете и потните коне,
жените, със спуснати забрадки,
капитаните на риболовни корабчета,
обшити с медни листове и кошове по мачтите -
неграмотните, изучили докрай изкуството
да живеят и умират мълчаливо.
Видях една лоза да плаче
самотна в пясъците до морето,
тръстиките, приведени от бриза,
видях следите на едно погубено богатство,
събирано със толкова търпение.
5
Ах, розата, която фантастично разцъфтя на хоризонта сутринта
и цял ден беше упование, даже място за молитвен дом, високо,
така близо до божите нозе, вече почерня в края
на дългия ден, който все не иска да издъхне
и листата й капят в часовете ни отмерено,
тази точна и безлична математика в нашите отрязъци
от време, всеки сам от своята страна, учуден,
а аз ще паля лампата, любов моя, ще ти чета поезия,
докато светлините се оронят, за да не виждаш
как зад хълмите вали,
водата се надига и приижда.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 58, ноември, 2026
