Марина Арнаудова - Тебешерени контури на асфалта
За Марина Арнаудова Крьстьо Раленков, редакторът на дебютната ѝ стихосбирка „Отглеждане на страхове“, казва: „Един нов глас се появява в младата българска поезия. Засега, може би, не съвсем укрепнал, не докрай избистрен и наясно със собствените си възможности, но несъмнено талантлив“. Тези няколко текста, дебют на страниците на електронно списание НАСП напълно доказват това твърдение. Самоопознаване, търсене на идентичност като изпълване на човешките тебеширени контури върху асфалта, дълбочинно вглеждане в другия, отглеждане и опитомяване на страховете, които всеки от нас носи в себе си или... човекът като повелителят на страхове според Марина.
Ива Спиридонова
I WISH I WAS SPECIAL
Не се разпознавам.
Търся формула или художествен принцип,
за да напасна фасетите на личността,
но те дърпат единствено към себе си.
Не ме разпознават.
Хармонията в чертите не винаги е
събитие за паметта.
Една жена ми каза, че видяла
профила ми да пресича пешеходна пътека
и границите на приемливите отклонения
за естетика.
Започнах да го култивирам в прозореца
с гледка към чуждото пране и безразличие.
Очертавам го с перманентен маркер,
оставям го да отлежи
само за да ми кажат, че е постахматовски неоригинален.
Ако хвърля камък по него, дали след това
парчетата ще намерят път едно към друго,
или камъкът ще се окаже липсващата част?
В единия случай ще ме боли минимум 7 години.
Във втория, колкото да кажа, че счупеното
носи щастие.
Зависи колко съм се привързала.
ДРУГАТА
Обикновено се промъква с дима
от цигарата, която отдавна отказвам.
Ласкаво хваща дробовете,
просмуква се в кожата.
Тялото ми не ѝ е по мярка,
но за нея винаги намирам място.
Пренарежда молекулите на
подсъзнанието ми, прогорено
от допира на изкушението.
Сред мраморния аскетизъм на пепелника
е останал фас с червило,
но моето не е червено.
ИНДЕКС НА НАДЕЖДАТА
Хоризонтали и вертикали се пресичат в кръстове,
за да напомнят за земното притегляне.
Някой се опитва да измери пулса
на поредния хвърлил се
от ръба на своето новогодишно желание.
Полетът с възходяща траектория
е освобождаване от гравитацията на умората.
Кривата на надеждата достига върха си
в 23:59 ч. на 31-и декември.
Следобедът на 1-и януари изпълвам
тебеширените си контури на асфалта.
РЪКОПИС
Когато измислят филтър,
с който да прочетеш
съобщенията ми с всички
кликвания на бутон Backspacе,
ще откриеш
липса на добро възпитание
(и емоционална грамотност),
зачеркнати копнежи
и една сродна душа в autocorrect.
Прости ми.
Събличам Обичам те.
КУФАРЪТ НА ПАНДОРА
Гласът му навлиза в слушалката –
неканен гостенин в убежището
на разговор между приятелки,
а дори не съм изпуснала нож днес.
Спирам да рендосвам лука,
докато тя ми обещава,
че този път ще си стегне багажа.
Затваря.
Не разбрах нейна или негова
беше последната дума.
По новините съобщават,
че са открили митичния куфар на Пандора
(не беше ли кутия?),
а в него и самата нея.
Не споменават нищо
за надежда на дъното.
Поглеждам към
рендето и чинията –
сигурна съм, че купих бял,
не червен лук.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 54, ноември, 2025
