Габриела Динева – Шейсет удара в минута

Точният час се свива в юмрук. Дните изтичат внезапно. Стените се приближават към следите на Габриела Динева.

Александър Арнаудов

*
Всичко, което помня, е всекидневната

и колко много обичах да седя под масата,

докато стените се приближават към мен.

Дните изтичат в нелепа внезапност -

един ден се събуждаш с усещане за вертикал.

И докато лежиш в леглото си,

фикусът избуява в гърдите ти.

Едно малко чекмедже е пълно с човек.

Шейсет удара в минута - това е достатъчно.

Точният час се свива в юмрук.

Надяваш се, че ще те познаят по снимките,

че ще те прочетат по книгите.

Чистиш, миеш, подреждаш, пак чистиш.

Настройваш картината на телевизорите,

но никъде не дават теб.

Къде си? Къде си в претъпкана стая?

Клечиш ли някъде?... Смешен човек.

*
Есента живее на моя етаж -

в най-малкия апартамент - точно срещу дните.

През октомври я виждам с торбите багаж.

Пред бастуна ѝ кестени тичат.

И онзи ден пак бе пред входа сама.

Тромаво диреше ключ към лъчите.

Зърна ме - гордо извърна глава,

а аз знаех, че не бива да питам.

Аз знаех, че не бива да питам, и все пак,

се забавих - да ѝ видя очите.

Под косите прошарени две семена

сееха срам в песента на тревите.

Сграбчих ѝ тайните - "Аз ще кача..."

и закрачих нагоре с торбите.

Някой ден, щом на прага ми шумнат листа,

се надявам, че някой ще види следите.

*
Ако никой никога не я потърси,

тогава никой никога не ще я и намери.

Защо да ходите да питате съседите.

Какво ако ви кажат "Поздравява ни...",

щом ехото умира в стъпките ѝ.

Какво ако разправят за усмивката.

Веднъж, докато хапеше и бягаше,

се бе ухилила до лудост.

Тогава сякаш всичко се разпадна -

дори луната се наведе за лъчите си.

А днес - какво великото облекчение!

Да счупиш порцелан безчувствено

Дори прилича мъничко на щастие.

Лишаваш от вина ръцете си,

а те ще изметат света и ще се дръпнат.

Дори и те понякога се търсят,

дори и те понякога не се намират.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 54, ноември, 2025