Марин Маринов – Неясна форма
Вълните разкриват виновните си чувства. Костите на следобеда са прозрачни. Оставяме се да ни потопи споменът на Марин Маринов.
Александър Арнаудов
***
„42 градуса, 03. минути южна ширина”, изписа капитанът
в корабния дневник.
„Тук скрих скръбта си в първата четвърт на младата луна.”
Сигурно ме чуваш още,
но аз за никъде не бързам, останал на чакълестия бряг
с натрошена сол и едър пясък,
и нощ след нощ
вълните ми разкриват виновните си чувства.
Сигурно ме чуваш, достатъчно е да си будна
от другата страна на времето,
с летния възторг на чучулигите в полето,
а тука ми е северно под лудите съзвездия,
които сменят непрекъснато местата си и се забавляват;
и как ме доближаваш, доверчиво,
прозрачна чак до костите в следобеда,
с една препаска само, червена като кръвта ти;
държа те още над водата пъстроцветна,
държа те като младенец
и нито полъх, нито глас:
следи по пясъка от бързите нозе на видра,
капки кръв -
оронени листа от дива роза по скалите.
НЕЯСНА ФОРМА
Тя идваше внезапно иззад дюните по едно и също време,
като цвете, бликнало от пясъка, тишината лягаше след нея
по острите треви, завършена в сърцето
на следобедната меланхолия:
виж, смъртта има власт, но няма воля, материята само
й се подчинява с нежните си тъкани;
тя идва по едно и също време в небесната си рокля,
понякога ефирно синя, друг път тъмна като нощ
със звездопадите през август; сяда някъде наблизо
върху стопления пясък, с бавен жест
през челото, сякаш че отмахва паяжини,
и остава без лице - една усмивка само -
и неясната й форма, която диша свежестта на боровете,
сами, сред тази дива пустош от море и пясък,
потопени в тишината,
буквите понякога се свиват до кръгчета на празни точки,
безкраен ред от погребаните руни, от алфа, бета, делта, гама…
и думите се разпрашават като падащите светлини по залез
над земните ни гласове, над ръцете ни, извити от работа,
един бавен танц без музика край мъртвите огньове,
кротък жест, на това място, на този бряг, където чувството
се втича във морето и се губи.
из "КВИНТЕТИ"
1
Тези хора, дори не ме поглеждат като минавам
покрай тях за вкъщи, облегнати във полусън
по оградата на близките дворове;
едва с годините разбрах за обърнатите им зеници
и ако знаех, нямаше по-рано да ми е така тревожно
от стихналото бяло зад притворените им клепачи,
нито от жените, които флиртуваха с уморената ми сянка
в ранните следобеди, после викаха във хор след мен
с птичите си гласове.
Така ме вика нощем совата от акациите край морето,
скрита в сребърната мрежа на луната върху тънката мъгла,
увиснала по клоните.
2
Старецът, който минава всяка сутрин под прозореца ми
и чувам да оплаква дните си, който почуква
с дряновата си пръчка и отброява плочките по тротоара –
вчера с една по-малко, с един дъх по-малко хленчене,
(тази смущаваща асоциация с утрините,
когато се връщаше от морето и пясъчните лилии,
забодени в ревера му);
този човек, който минаваше всяка сутрин под прозореца ми,
се остави вчера да го завлече споменът при късовете
плодни наноси между реката и морето, при разсъхналата лодка,
обърната до скелята:
това сияние на розовия прах от изгревите по греблото, забито в пясъка,
острият писък на ястреба от скалата
с форма на гемия, край зелените тръстики с притихналите патици.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 53, септември, 2025
