Ева Гочева – Движението на кръвта
Дръжките в метрото висят като бесилки. Не мислим за смъртта. Сърцето на Ева Гочева не оставя отпечатъци.
Александър Арнаудов
*
дръжките в метрото висят като бесилки
бързам да ти кажа, мамо,
че не мисля за моята смърт
защото ако прочетеш това
ще ме питаш добре ли съм
защо пиша такива неща
след като постоянно се усмихвам
докато от очите ми излизат лъчи
не, мамо, не искам да умирам
успокой се
тези дръжки над главата ми
се поклащат като лопати
но аз само седя и пътувам
и мисля за момчето
с химикалка в джоба на ризата
разделихме се преди пет минути
и това е смърт, мамо, но невидима
щом тялото не участва в нея
сърцето не оставя отпечатъци
на местопрестъплението
всичко остава под килима на кожата
при такава смърт дори очите
могат да излъчват лъчи, мамо,
може да си ведър и красив
да си поръчаш кафе
да го помиришеш с удоволствие
и това да изглежда в реда на нещата
мисля за това момче
как ме прегърна преди да си тръгна
кръвта му бучеше толкова силно
че гълъбът до нас се изплаши и отлетя
ако птиците разбират любовта
без да им трябват думи
защо ние не можем
защо все се колебаем, мамо,
като че ли думите са по-важни
от движението на кръвта
момчето не каза нищо на тръгване
само ръцете му се сраснаха
като гърбица на гърба ми
и сега седя под бесилките и умирам
успокой се, мамо, няма да забележиш
такава смърт не стряска никого
най-много сърцето да спре
докато се усмихвам
*
разхожда се из ъглите на софия
между блоковете и контейнерите
влиза в кварталното магазинче
купува кренвирши
храни бездомните кучета
после върви
докато си спомня всяка минута
от изминалата среща
ако гълъбите можеха да се усмихват
когато им подхвърлят трохи
щяха да изглеждат като него сега
разхожда се и си мисли:
това е най-хубавият ден
в живота на бог
*
ще измисляме приспивни песни
благословии и молитви
ще връзваме обувките им така
че само истинската любов
може да ги развърже
обещаваме
обещахме
а после някой ден ще се събудим
до порасналите им тела
и ще ги оставим да се отдалечат
те все още не знаят
че не сме истинските им майки
те все още не знаят
че каквото и да сме правили
и каквото и да правим
самотата възпитава децата ни
по-добре от нас защото:
тя е майката
всички ние сме заченати
в раната между бедрата ѝ
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 53, септември, 2025
