Цветелина Манова – Йерихон е навсякъде

Цветелина Манова e родена на 5 юли 1985 г. в град Варна. Завършила e Френска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ и магистратура по Лингвистика на романските езици в град Лион, Франция. Нейни текстове са отличавани в конкурси за поезия, проза, есеистика и художествен превод, в България и в чужбина. Поезията ѝ е превеждана на френски, английски, украински и румънски език. Автор е на две книги с поезия : Lepidoptera (2011, на български) и Siroles (2013, двуезична версия на френски и български език). От 2012г. живее и работи във Франция.

Йерихон е навсякъде

...This is the way the world ends. Not with a bang but a whimper...

T. S. Eliot, “The Hollow Men”

Пееш за непогаленото, 

за неизреченото, за неизплаканото,

за недочаканото – 

трън в гърдите, стрела в ребрата,

пепел в костите.

Ала лъсне ли болна луна, не заспивай,

лъхне ли цвят, не застивай

с вцепенението на прегърната

от ветровете птица.

Осъдиш ли се пак сама на себе си,

не забравяй – да мълчиш до гроб

с тъгата на рибите,

с коварството на змиите,

с гнева на земята.

Ала лъхне ли цвят, не заспивай,

мине ли звяр, не погалвай.

Йерихон е навсякъде, когато си от никъде :

с плач ще се свърши светът.

1 Стихотворенията Йерихон е навсякъде (Jericho Is Everywhere), Светът ще се свърши утре (The World Will End Tomorrow) и По ножа, може би, ще ме познаеш (By The Knife, Perhaps, You Will Recognize Me), са отличени с една от трите първи награди „First of Excellence Prize“ (в категория Поезия, на английски език) в 6-тото издание на Международен Фестивал „4 Arts“, в Снагов, Румъния през юни 2025г., сред над 300 участника от различни страни https://festivaluldearte.com/.../the-6th-ilcc-results.../

По ножа, може би, ще ме познаеш

Лао Дзъ ме научи 

на най-висшия акт на отдаване :

да не причинявам на другия себе си.

И чуй : останала ми е

една последна приказка,

два-три прилепа във шкафовете,

два-три скелета в долапите,

един оголен в мрака нож,

по който да познаеш, че съм Аз.

Две-три неща за казване,

две-три меса за рязане

и нищо друго, нищо.

Пустини – бяла плът за късане,             

пустини – бели страници,

сред които да крещя 

без глас.

Светът ще се свърши утре

Обложих се с Паскал, че съществуваш.

Не познах.

Тази привидност е най-адското спасение,

а повторението - най-безпощадната поука,

след която никога не научаваш нищо. 

Затова дава ти се свободата да вървиш по същите 

пътища, да караш същата болнично бяла кола,

да си робиня на същите безсмислени жестове.

Да влачиш едно тяло, освирепяло от надежда за живот : 

насам-натам-насам-натам-насам-натам,

докато вън светът продължава да е астматично същият :

къщи, дървета, улици, сгради, от едно свлачище в друго 

и пак : къщи, дървета, улици, сгради,

понякога тротоари.

Но ще свикнеш, казвам ти, ще свикнеш с ужаса.

И само нощем, когато прозорците издишват въздуха ти,

когато таванът се огъва като галактика над главата ти,

нещо ще кърви по върховете на пръстите ти,

нещо ще вие на умряло в гърдите ти,

ще рисува кристали с дъха ти.

Но ще свикнеш, казвам ти, ще свикнеш с ужаса.

И само от време на време,

ще забравяш детето си на градината,

ще сипваш доматен сос в пералнята,

ще си редиш дрехите в хладилника,

но все така старателно,

все така внимателно,

все така все едно нещо 

продължава.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 54, ноември, 2025