Мартин Томов – Всички корени в прегръдка
Мартин Томов се занимава с природозащита и активизъм. Завършил е „Културна антропология“ в Лайденския университет и „Културология“ в Софийския университет. Публикувал е академични текстове в „Критика и хуманизъм“, „Предизвикай правото“ и People, Ports and Power и „Журнал за социална визия, а поезия в „Нова социална поезия“, „Литературен вестник“ и Shoebox Magazine. Развива авторски проекти в областта на театъра и драматургията.
Марш? 6:11? не ни въвеждай в изкушение? както на небето, така и на земята? Словото стана плът? какво ще ядем? утрешният ден ще се безпокои за себе?; вечният пир или нещо такова? И тъй не се безпокойте, и не думайте: Какво ще ядем?
Както на небето, така и на земята
Все още заедно скубем пера и си припомняме
чайките, които искаха да отмъкнат храната ни.
Трябваше да сме толкова по-големи от тях, по-шумни,
разпервайки подгизнали якета като измамни криле,
инак те жадно щяха да пируват с нас,
да консумират
хляба ни насъщен,
и дори и нас самите.
Чайките имитират капки,
барабанят над безбройните корени --
които все си ги представяме самотни,
а те все пак вечно са вплетени.
Маршовете никога не са напълно задоволителни.
Ловят червеи, привикнали на човешка плът.
Парадите са винаги недостатъчни.
Цинични, циклични, винаги смъртоносни.
Чайките се хранят с червеите, които се хранеха с почвата,
която е подхранена от чайките, които се хранеха с червеите,
които изяждаха плътта, която хранеше червеите,
които хранеха чайките, които се хранеха с червеите,
дето хранеха чайките…
които се натъпкаха с нашите бургери,
и откраднаха суринамското ни веганско ястие,
цинично чакайки десерта --
темпорална експресия на циклично желание.
Точно като гладни рибари, изоставени в някаква пустиня,
блъскащи в ритъм с остарелите си ръждясали куки,
влачещи се през корените на вечните мъки,
дезертирали от рибарското си постове,
за да си хапнат порция пилешко.
Вече чайките са тихи, перата пръснати са по земята.
Пустошта на почвата
е онова, на което хората се опитват да подражават --
най-накрая напълно почиващи в легла, напълнени с пух,
прегърнали почвата с куки и всякакви безсмислени мрежи.
__
Текстът оригинално е написан на английски език.:
march? 6:11? fast? lead us not? on earth as it is in heaven? The world was made flesh? What shall we eat? Each day has enough trouble on its own?; Eternal feast or smt
Worry not what shall we eat?
on earth as it is in heaven
Still plucking feathers together, we recall
The seagulls who tried to steal our food.
We had to be larger than them, louder,
Spreading sopped jackets as imposterous wings
Or else they’d feast on us, they would consume
Our epiousion bread, ourselves, our souls
Seagulls are mimicking droplets,
Drumming over innumeral roots -
always expected to be lonely,
yet forever enmeshed -
These marches never suffice.
Hunting worms inured to human sinew.
Parades are never enough;
Cynical, cyclical, they’ll always be deadly
Seagulls feеd on the worms, who fed on the soil,
That was fed by the seagulls, that fed on the worms,
That devoured the flesh, that fed the worms,
Who fed the seagulls, who fed with the worms,
That fed the seagulls…
Who gorged on our fast food burgers,
And stole our Surinamese vegan meal,
cynically waiting for dessert;
temporal expression of cyclic desire.
Like hungry fisherman stranded in a desert,
Rhythmically clunking with their aged rusty hooks,
Dragging themselves through the roots of eternal damnation,
Deserting their fishermen’s craft for the meal of a bird.
Now seagulls make no sound, grounded feathers remain.
The emptiness of soil is what humans are trying to mimic;
At last, completely resting in beds filled with down,
Hugging the earth with their hooks and meaningless nets.
Всички корени в прегръдка
с прокъсани обуща
тежестите вдигаха прокобно
всички смели слънчогледи
с корени дълбоко
пробити в токсична пръст
почвата твърде прогорена е под тях
Сизифови войници
с късо подстригани глави
и разбити рошави каски
създадени от нефт и полимери
(да живее сътворението, амин)
всички смели слънчогледи
сътворения на вплетените плътности
подплатени от непристойни,
истински, плътски, невъзможни,
тягостни, небесни, жарещи,
желаещи стремежи
телата пропити с нефтохимикали
и с любов
и с гняв
дори намушкани от пиките
се борим за всички истински любови безгранично
за мелпомените и балерините,
етнографите и поетесите,
математиците, контузени спортисти,
операторките-пътешественици,
най-вече за философите
-- всички любящи анархисти
тежко е да си изправяме телата
с протегнати към въздуха ръце
докато ангелите танцуват кабаре
и напяват ни народни песни
главите ни отдавна скършени,
зъбати, потни, злостни --
олепени в мъст и кал
Всички наши криле толкова са разпокъсани
Перата са разпръснати от всичките ни осмокрилия
Ние сме всички серафими, божествени сираци,
сирени
минотаври
циклопи
пегаси, еднорози
птици от райските острови
бездомни кучета с изгубени глутници
хореографи на безграничната близост
вещици
гадатели на кафе и пепел от цигари
играчи на комар със сиви кости
заложници на часовете
заложили Земята
слепци взиращи се в облаци
жертвоприношения
за божествата на всички остарели часовникари
неземни слънчогледи
с крясък из бетонени затвори
ехтят
прогорени от безбройните затопляния
в рев живеят докато не прогние всичко живо
и тежко не се надигне отначало
докато почвата продължава да мълчи
времето
колко е красива прогнозата за времето
този юни пак ще е горещо
по-горещо от преди
следващия още повече
да му се невиди края
(на времето разбира се)
колко още дрехи да свалим
а и този юни
пак горещо
пак горите
ще горят
о, колко поетично
горко им на горите
следващия юни
даже още по-горещо
ама този път ще бъде сухо
с изключение на двадесет и първи
когато пък ще ни залее пак потоп
направо Ной да ни завиди
дано да наводни всички наши празни
твърде скъпи къщи
горко ни и на нас
цивилизацията започнала е с дрехите
(е, и думите все пак)
адаптация към твърде сложен климат
дали сме се обличали само за да скрием
телата си от студа на времената
или да прикрием самотата си от другите
горко им и на дрехите
цивилизацията ще свърши
и няма нужда вече нищо да ни топли
но моля ви не се плашете
това никак не е краят на света
просто краят е на думите
дали обличали са някога изобщо нещо думите
или само в смътен спомен събличат тишината
колко е красиво времето наистина
особено когато с нас заедно ще свърши
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 54, ноември, 2025
