В зимата на недоволството безгласните песни разкъсват тишината, лозунгите разцъфват по тротоарите, а свободата идва с думите на Лили Спасова.
Александър Арнаудов
Зимата на нашето недоволство
В зимата на нашето недоволство пеем.
Мислим, че ще се стоплим
от студа роден от неудовлетворението,
и чувството,
че животът не ни е дал това, което заслужаваме.
Пеем. Фалшиво. Тихо. Безгласно. В себе си. Писък е.
Прелести , предателства се развяват,
за да ухае на нещо различно,
възбуждащо,
и да чувстваш революцията в теб.
Следва собствената утопия,
в която площадите са пълни не с гняв,
а с гласове, които пеят.
/песните са нашето недоволство с призив да се опазим,
но можем ли…/
И въжетата са струните на китари,
които късат тишината до изтъняване.
Измисляме градове от неон и прах,
където мирише на дъжд и барут,
но барутът е само спомен за страх.
Дъждът отмива лозунгите от стените
и ги превръща в цветя по тротоарите.
Зимата звучи като писмо за помилване.
При отваряне на прозорците
въздухът нахлува рязко,
болезнено удря белия дроб.
Ражда се първата глътка
свобода,
родена след дълго мълчание.
И докато се намерим и повярваме,
че не сме шепот,
има вероятност светът да се попилее.
И ако светът се опита да попилее смисъла —
си представете, че се събуждаме
след двадесет или повече години.
И стоим там - в този бъдещ свят - и си задаваме един въпрос:
„Как стигнахме дотук?“
Отговорът съдира небето
и предизвиква цунами, защото
да си свободен
е когато се осмелиш да бъдеш.
За да си цвете с див аромат, а не роза,
в този така случаен свят,
където
пеем в опита си да не изгубим себе си.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 58, ноември, 2026
