В границите на света убийството е толкова обикновено, колкото храненето, дишането и сънят. Антиромантикът рисува празнотата с детска ръка, а антипророкът сее семената на нищото. Между нежеланото раждане и невъзможното спасение се разгръща мрачният антисвят на Ивайло Марков.
Александър Арнаудов
Антинаталистът
затова някоя вечер
когато земята поглъща светлик между крака
и немислимото откъсва онова
което никой не се бе сетил да убие досега
налапай въздуха
защото ти ще си нейните начала
и нейната мечта
че всичко не беше прекрасно
докато с белега не проумя
че там няма зло и цветя
което да пищи и маха
като сбръчкано и голо бебе със триъгълни очи
които отразяват останките на други три
ето ги на
в доза човещина
гледат и вярват
в нещо тежко и обло
неопределено като света
както винаги е тя –
еднакво пропиляна и еднакво сама
неспособна да измисли дори това
как да създаде
своя собствена съдба
Антигероят
аз се храня, аз дишам и аз спя
и това убийство както всичко друго
е във границите на света
Антиромантикът
с една мечта
да прекося границата на празнотата
която остава
и която търси разплата
че ще рисувам като дете
ще сънувам като дете
и преди някой да каже „добре”
и да понече да ме спре
ще се усмихна и ще кажа
„какви странни черти
и какви странни очи
няма вече
набъбнали и сочни
каквото ти покажа
показвам го завинаги
опитай го добре
защото нещо неуспокоимо
нещо повторимо
ще се създаде
и при всяка нова глътка
ще намери нищото от онова
което тихо го зове”
Антипророкът
небесно просветление
насочва мисълта ми
към вашето спасение
необясним порив движи
дланта ми суха
докато сея
семена на нищото
за тоя
дето духа
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 58, ноември, 2026
