Христо Мухтанов - Към необятния град

Към необятния град

Метрото беше претъпкано. Хората се качваха, слизаха, търсеха си място,  и макар че се сблъскваха едни с други, не забелязваха никого. Бяха сами – дори съвсем сами сред огромното множество от лица. Всеки – погълнат от своята посока, от своите задачи. Аз бях седнал на удобна седалка и наблюдавах различните черти, от различни краища на света, дошли в този град, превърнали го в един от центровете на човечеството. Бях част от една шарена и разнородна тълпа, която споделяше времето и пространството, но нищо повече.

През тясното коридорче, оформено по средата между двете редици седалки, се промуши една фигура, на която в началото не обърнах почти никакво внимание. Тук имаше толкова разнообразие, че тя – съвсем безлична - щеше да остане незабелязана от мен, ако не беше седнала точно срещу моята седалка. Фигурата беше семпло облечена, без ярки дрехи, без видими запомнящи се черти, неясна и неопределена. Сред кипежът на метрото това лице изглеждаше почти прикрито, потънало под собствената си коса и шапка.

Всички наоколо или гледаха в телефоните си, или водеха някакви разговори, или просто мислеха за следващата станция, за това къде трябваше да се озоват и колко време щеше да им отнеме това; но не и фигурата. Гласът беше съвсем тих и може би дори не съзнавах, че той излиза именно от устата ѝ. Да, фигурата говореше. Дали на себе си, дали на всички нас, дали на бог, говореше. Думите постепенно започнаха да се оформят в ушите ми. Бяха все по-ясни и все по-болезнени. 

Имам ХИВ.
Имам ХИВ.
Имам ХИВ.

Светът на фигурата срещу нас се беше сринал. И се сриваше и изграждаше, и пак се сриваше сред глъчката на тълпата. Думите носеха страх, неяснота, неразбиране и опит за разбиране, за извеждане на една линия на бъдещия път. На задачите, които бяха съвсем различни от онези на всички останали, на тази пъстрата тълпа, от хора, които продължаваха да се усмихват, говорят, четат или разглеждат в телефоните си, без да мислят за фигурата на метри от тях, заплетени в невероятния житейски кипеж. И всеки в този момент всъщност беше сам. Сам с радостите си, но и с болките си; сам с преобърнатия си свят. 

След няколко спирки фигурата се шмугна през тълпата и излезе - към необятния град, заедно със своя страх и диагноза. Метрото продължи; беше претъпкано.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 53, септември, 2025