Човек има нужда от враг и труп, който да плава в реката. Безмълвно викаме за помощ с посланията на Христиля Кулева.
Александър Арнаудов
НУЖДА ОТ ВРАГ
Човек има вопиюща нужда и от враг,
не само от приятели.
Защото ако го нямаш,
значи нещо не е наред с приятелите ти –
част от тях по всяка вероятност
са подлизурковци.
А по врага човек си сверява часовника.
Някой ден трупът ми
ще премине по Лета край моя враг.
Нали и аз съм враг някому.
Ще се погледнем в очите.
Защото ще се виждаме така –
очи в очи, за първи път.
Какво ще видя в очите му?
Навярно радост, че вече съм отвъд,
щом по Лета плавам.
Но какво ще види той в очите ми!
Ето този отговор бих искала да знам.
Трупът ми ще плава по Лета,
огромна луна ще пронизва тъмнината,
а душата ми като Христос
по лунната пътека ще пристъпи.
И ще потегли лека като перце,
понесено от вятъра,
а птиците щастливо ще ме следват.
Не се радвай толкова, враг мой.
ВИК ЗА ПОМОЩ
Истинските приятели разбират кога безмълвно викаш за помощ.
Тя не викаше. Не искаше да ги безпокои. Но ѝ беше малко криво, че когато те, макар и безмълвно викаха, тя ги чуваше и се отзоваваше. Правеше се, че тя има нужда от тях в момента и правеше всичко възможно да върне усмивката в очите им и хъса им за живот.
Жалко, че нея никой никога не чуваше. Само майка ѝ, но за съжаления нея вече я нямаше. И сега никой не я чуваше. Нямаше да я чуят и да изкрещи. Всички бяха заети със себе си. Животът бе станал такъв. Всеки отмерваше в четирите посоки по три педи и се молеше да не го застига злото в тези негови параметри. Никой не виждаше по-далеч от носа си. Но пък всички пишеха прекрасни послания в нета.
Да се чудиш просто на този феномен – само български ли е, балкански синдром ли, народопсихология, или вече наистина светът тотално е изперкал.
Потърси утеха през прозореца. Пред кухненския ѝ прозорец растеше липа. Видя, че клонките ѝ вече са напъпили. Зарадва се на тази жажда за живот. Страхуваше се да не измръзнат нежните пъпчици от предстоящия „арктически студ“, който синоптиците прогнозираха.
Дано Господ си знае работата и не позволи това. Дано оцелеят нежните пъпчици и когато му дойде времето се разлистят копринено нежните зелени листенца.
Замечта за пролет и усмивката сама дойде отново на лицето ѝ.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 58, ноември, 2026