Тъжен човек
Какво е пекнало това слънце, само ми свети в очите. Бръчки завъдих от мръщене. Ей ги, хукнали децата по тениски, търчат като изоглави и кряскат като гларуси в ранно лято. Изтървани. Няма ли родители с тях по тези детски площадки. А, майките забили нос в телефоните. Виж, ма, виж че хлапето ти реве, взеха му играчката, аз не бих му купил такава модерна количка, сигурно е петдесет евро. Глупости, в кварталният магазин беше шестдесет, нали си купувах оттам свещи за рожденният си ден, дето никой не поканих и никой не дойде. Никой и не ме поздрави. Че хората спират да празнуват щом навършат четиридесетте си години, аз съм пред пенсия, добре де, още една година ми остава, ама съм твърдо решил да не си купувам стаж, за да не им пълня гушите на чиновниците дето само си седят и си клатят краката. Едно копие на документ ги мързи да ти изкарат, знам ги аз. Нали сестра ми работи в общината и пасианси реди и кафе разнася да се мазни на заместник кмета, току виж ѝ увеличил заплатата. Шестнадесет години си чака увеличението, аз нямам това търпение, тя си знае. Аз съм механик, поправям трамваите щом закъсат на пътя и всяка сутрин ги проверявам дали са в изправност. Ставам в четири часът и не мога да огрея навсякъде, много ме търсят, ако някоя мотриса не съм проверил и аварира. Това е, калпав народ с купени дипломи. Ама наскоро ми орязаха работното време наполовина и още не мога да свикна с цялото свободно време следобеда. Живея сам, не съм свикнал да се прибирам по светло. Само се шляя по улиците и следя за нарушения, пиша жалби и пращам по сестра ми до кмета, нали връзки имам, ама не ми отговарят, защото били супер заети. Врели некипели. Мързи ги да гледат. Ама аз чинно си ги описвам по десет страници протокол, така съм научен да бъда прилежен и да оценявам рискове. Дорде гледам към олющените катерушки дето се клатят под ритниците на местните хулигани, аха едно момче с каска да ме отнесе.
– Гледай, къде караш, бе, момче, това да не ти е писта?
Не отговори, само се извърна, показа ми среден пръст и се претрепа с колелото. Разбрах сега за какво му е каската. Като се събраха няколко младежи нашарени с татуировки и напомпани на стероиди, пострадалият взе че ме посочи и псува на майка. Тръгнаха към мене, аз само се изпъчих и кръста ми се обади. Нахалниците кършеха вратове, наизвадиха боксове от джобовете, а един двама се наведоха за камъни по земята да ме плашат сякаш съм някакво куче. Къде им е майката да ги възпитава, що баща им не им е опъвал ушите на тез гаменчета?
– О, не, тези са скинари, ще ни видят сметката, давай да се чупим! – тъничко гласче прозвуча до мен, ама не беше на дете. Нищо, и него щях да пазя. Свирах и разгъвах юмруци. Кръвта нахлуваше в лицето ми, забушува в ушите и опари врата ми. Стиснах зъби. Някой трябва да ги превъзпита, да не закачат по-възрастните, а да ги слушат. Казах му на онова момче че ще падне и падна, нищо не съм виновен. Сигурно се е спънал в някой камък. Ако бях минал оттам по-рано, щях да изритам камъните от пътеката до тревата. Ама елементарна култура трябва. Кой ги е пуснал по улиците с тез страшни черни тениски, пиърсинги и вериги по вратовете. По мое време имаше хора дето работата им беше да следят облеклото на хората по улиците и да им бият печати.
– Идват! – обади се още по-пискливо гласчето.
Не изпусках враговете от поглед, аха мигна и са се затичали към мен. Такива хулигани колко ме биеха и ограбваха в училище, още от тогава си нося парите на монети като излизам. Даже веднъж влязох в болница с черепно-мозъчна травма, а като се прибрах вкъщи и оздравях баща ми ме наби да си науча урока и това да не се повтаря. Все едно пред мен са същите момчета от детството ми, въпреки че като минавах по улиците където живееха, гледах им некролозите, как измряха защото много пушеха и имаха ядове със закона, ама не се радвах.
– Пуф! Ха, отказаха се, изкарахме голям късмет. Доволен ли си? – разсмя се гласчето до мен. Видях ги как се оглеждат, сякаш сме невидими, после замериха храстите с камъните и чак тогава помогнаха на пострадалият си приятел. Раненият винаги е на първо място. А той пък взе да си бута колелото, леко накуцва, качи се и отпраши по тротоара и на косъм се размина с жена с бебешка количка. И нея ли щеше да пребие, ха, никакво възпитание, никакво уважение нямат младите. А аз само му направих забележка. Утре ще претрепе някой, а и себе си. Ето го, пресече светофара на червено, камерите не го ли виждат, къде са полицаите тука? Кой ще е виновен после. Изпсувах под нос и си продължих разходката в парка.
– Оживяхме, не си ли щастлив? – попита гласчето до мен. Ама че нахалник! Като се е лепнал за мен и само тъпи въпроси задава. Аха да му отговоря и камбаната на църквата в парка ни заби на умрело. Като се изредиха да слизат от каменните стълби на църквата едни женуря с едни разкроени черни рокли, то дантела, то воали, като на модно ревю и бабушкерите редом с тях на по петтдесеттина години. Нахлупили едни капели, едни големи слънчеви очила като бръмбари в лицето, едни ярки червила и перлени бижута. Кой ли изпращат? Някой големец? Сред тълпата зърнах ковчегта да го носят десеттима мъже, пък той голям като сандък за пиано. Тъй става като не ядат здравословно. Аз от моето детство сутрин хапвам плод, обед месце, следобед кисело мляко и вечер супичка. Кожа и кости съм, ребрата ми се четат, ама съм здрав. Само тук таме коленете и кръста ме въртят.
– И главата... – намекна лепката и се изкиска – Това можеше да си ти, не се ли радваш?
Ха, ще се радвам. Богати хора са, имат и охрана, аз пукната пара нямам. Отделил съм си петстотин евро за погребение и няма кой да ме погребе. Ни жена имам, ни деца. Разведен съм, още на младини съпругата ми ме остави, защото съм бил много кисел и черноглед и съм ѝ вгорчавал живота. А на сватбата се хилеше и ме целуваше като ни викаха: „Горчиво!“. И тя една шафрантия излезе, друг си хвана до лятото и до зимата ѝ надуха корема. Аз повече страдах от нея, после...
– Се зарадва за нея и ѝ пожела да си гледа бебчето...
– Пред очите ми порасна това момче, по цял ден скитосваше по улиците и бягаше от училище да играе мач с местните бандити, после наркоман стана, накрая бездомник. От малък никой не го поглежда. А майка му само по курорти и почивки ходи и никъде не го взема. Него само улицата го отгледа. Жалко, а можеше нещо да стане от него.
– Ако беше твое дете, щеше да му се радваш, нали, да го отглеждаш с много любов и да стане човек от него, нали?
– Ха, майка му да се оправя. Много щях да го бия докато не му дойде акъла в главата. И мен така са ме били, ако направя някоя беля и ето, станах свестен и почтен. Недай си Боже излъжа някой, после... – имитирах шамари с ръка и скръцнах със зъби.
През това време погребението тихомълком се изниза. Само една старица застана до кафенето в парка и раздаваше подавки на една масичка. Една такава сбръчкана, прегърбена, с олисяла коса вързана на опашка, голям нос и тъжни очи. Бърше сополи в ръкава си и тихо нарежда и плаче. А през две алеи зазвуча весела музика и децата пак се разпискаха. Май някое имаше рожден ден, защото и клоун се появи, а възрастните на групички шумно се смееха и пиеха бира. През октомври! Мислех че са спрели с бирата, семките и сладоледа лятото. Ей, изроди се това време, ей, с това слънце обърка хората. Децата пак търчаха, надуваха балони, вадеха играчки и подреждаха храна върху постелка за пикник. Аха, данданията да се развихри и един татко закрачи към нас с досадното гласче, подмина ни и заговори опечалената бабичка и децата. Старицата кимаше и стискаше устни и взе да прибира. Човек не може на спокойствие да оплаче близките си. Че какво им пречи? Свободни хора сме, ако искат празник, да си празнуват у тях или у двора. Тъкмо да тръгна да се разправям с тях и бабата взе че разтури храната, нарами си торбите и взе да си ходи. Пътьом ми остави подавка в ръцете. А как бях гладен... Гледам, питка с желирани плодове и дражета. Излязох от парка и бутнах подавката на един бездомник дето проси седнал на оградата.
– А, пиячката къде е? – викна подире ми и захапа питката, та изду бузи.
– Ето, помогна му, сега доволен ли си? Ще се нахрани, ще те запомни с добро...
– Не, не съм доволен за нищо в този скапан живот. Остави ме на мира, не виждаш ли че съм тъжен! Нищо в този скапан живот не ми е дадено на тепсия, а онзи само протегне ръка и му я пълнят.
– Тогава защо му я даде?
– Аз сладки питки не ям! – троснах се. После се намръщих на събеседника си. Оказа се извънземно или нещо такова, едно зелено с фасетни черни очи, хуманоидно с голяма глава и топчета на пръстите, сякаш излязло от детска рисунка. Управляваше една летяща чиния с бели светлинки като звездички дето мигат като направят пълно кръгче. Сестра ми имаше такава дрънкалка и нарочно ѝ я скрих когато беше бебе, защото ме дразнеше. Този трябва да е също някаква говореща играчка от тези модерните, дронове или както там им викат. Може децата от рожденният ден да са го пуснали да ме баламосват и да ми се подиграват. Нямаше да бъде тая, хич не са ме хванали с този номер. Следващото извънземно го искам пимбяно. Тръснах глава, махнах на извънземното сякаш да прогоня досадна муха и тръгнах да пресичам улицаата час по скоро да се махна от тези откачалки.
– Не си ли изненадан, че ме виждаш, никой друг не го може! Трябва да се радваш, това е шанс един на сто години!
– Вземи си шанса и си го заври... – обърнах се да му покажа два средни пръста и тогава чух:
– Горчиво! – женски глас досущ като този на бившата ми съпруга извика и се разсмя. Възможно ли е... май има сватба и ми се е причуло. Не е тя...
Долових скърцане, свистене и тракане на пикапа, който пресичаше на червено... или аз се бях забавил. Все тая, разбрах какво стана чак като ме връхлетя бялата светлина като приближаващ влак в тунел, грабна душата ми и я отнесе на по-добро, светло и чисто място. Зарадвах се че не успях да усетя болка. За малко гледах от небето моето извънземно как зелената му кожа покафеня, после стана сива като камък. Собственика на тънкото гласче плачеше, биеше си шамари, щипеше се и нареждаше:
– Още един който не видя радостта от живота. Провалих се. Провалих се. Провалих се. Толкова съм тъжен – накрая вдигна ръце над главата си, слънчев лъч го посече и посивялото човече се разпадна като пепел развяна от вятъра.
Задуха вятър, небето притъмня, засвятка, гръмотевици затряскаха и хората бързаха да се разотиват. А аз от моето скривалище зад един облак зяпах тази гледка и съжалих че нямаше как да кажа на извънземното че е успяло в мисията си да ме направи щастлив. Вече съм доволен. Вече съм свободен. Ала не съм жив.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 58, ноември, 2026