Габриела Цанева - Стената на мрака

Мълчим есента с жълтите езици на тополите. Тихо е зад стената на мрака на Габриела Цанева.

ЖЪЛТИТЕ ЕЗИЦИ НА ТОПОЛИТЕ

Жълтите езици на тополите

се протягат към мен,

ближат ме, всмукват ме…

Хиляди листенца полепват по гърба ми,

впиват се в клетките ми,

навлизат в лимфата и кръвотока ми.

Тополите – обесници

плениха мe с хилядите пипала

на красотата си.

Есен си.

Толкова тиха и ласкава,

толкова изобилна, толкова страшна с предизвестения край.

Охрените лъчи на влизат в прозирната ниша на кожата ми

маршируват в такт с дишането ми –

накъсано-разкъсано от полените на есента.

Есен си.

Задушаваш ме,

караш ме да умирам с края на деня,

със залеза,

със звездопада.

Разкъсаните капиляри на гърлото ми

протягат болезнените си краища и пият сланата

на утрото.

Ще има ли утро?

Къде да търся изгубената пита на слънцето?

Ще се върна след 5 милиарда години и ще чакам да се раздуе,

да стане червено,

огромно и рехаво,

да се разплуе,

да изхвърли уморените си фотони,

да изхвърли уморените си електрони,

да издуха леките си ядра и

да стигне отвъд орбитата на Земята,

да я поеме в себе си –

един изгубен пиксел в картината на Вселената,

а после –

да се взриви…

Тихо ще заспим в бялото сърце на Слънцето,

вкопчени,

вместени,

вмесени в него

и ще чакаме края на времето.

СТЕНАТА НА МРАКА

Пипам стената на мрака.

Пикът на недоволството

резонира върху чувствителната ми кожа.

Грапава невъзможност да продължиш.

Дращи антените на настръхналите косъмчета,

раздира епидермиса.

Пипам с очи гъстотата на мрака -

пръстите ми увисват, 

отсечени късове безделие.

Пикът на недоволството 

расте, пробива дермата, 

впива се в мазната каша на хиподермата

и някак самонадеяно прави примка 

около един капиляр.

Окуляр

на надеждата –

да надникна отвъд стената 

на стаената 

си себичност –

ах, каква личност!

Кипящ гейзер от гняв –

недоволството пулсира.

Като ездач с ласо хваща ритъма на сърцето ми...

Полека!

Не на недоволството!

То не е лека

на проблема!

Пипам върховете на мрака…

В ямата на вътрешността си

търся същностните си опори.

Снопчета развързани нервни окончания

тържествуват.

Пеят химни на триумфа си 

над пиковете на недоволството.

Пламват червени силуети –

кървави органи, 

спагети…

Пулсират стените

на неудовлетворения ми ум.

Настръхналите пикове на гама вълните

препускат.

Стените на мрака се пукат,

пропадат –

някъде долу

някъде далеч…

Ври течното ядро на Земята

някъде долу,

някъде далеч

мантията се гърчи,

очертанията на континенталните плочи се сменят…

някъде –

твърде високо,

твърде далеч…

Някъде –

земната кора се пука.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 53, септември, 2025