Етина - Църква

Тялото угасва като свещ в църквата на тишината. Плодът на думите изгнива, захвърлен в предверието на болката. Поезията на Етина изгаря като сълза по лицето на вятъра.

Александър Арнаудов

ЦЪРКВА

Порязва моите очи

копнежът остър на тревата.

Зелената ѝ кръв горчи,

кипи зеленото ѝ мляко.

Така ухае на живот,

че стъпките ми се замайват.

Коват кълвачи таен код

за някой, който търси тайна.

Последвало глада голям

голямозъбото магаре

бодилите пред този храм

пасе, а зад вратите стари

мете с последната метла

жената болна на клисаря.

Стотинки струваше свещта,

с която болката изгаря.

КАКВО

ще кажете

за падналото тяло

е толкова нелеп въпрос.

Отдавна

плодът на думите изгни

и само

ненужните обелки се търкалят

пред пухкавите зурли

на свинете.

Да изразим човешката си стойност

в сълзи и тишина

е по-достойно.

И спряната от зъбите въздишка

обратно да преглътнем

ми се струва

нищожна съпричастност

с чужда болка,

в която нищо, нищо чуждо

няма.

ДАЙ

рамо на птичето,

дума на вятъра дай.

И похарчи от времето

за нещо с очакван край.

Не оцветявай спомени-

избледнява това,

което е малокръвно

и дишало суета.

Не вземай чужди обувки,

имаш си свои вини.

Бинтът най-бял на преструвките

няма да ги оздрави.

Коренът на надеждата

не винаги крепне дълбок.

Дай рамо сега на птичето.

И не му давай срок.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 53, септември, 2025