Диана Юсколова – Тъмнината се топи

Ако смъртта почука на вратата – нека е бърза. Търсим границите на хаоса под езика на съня. Краят на лятото идва с ониричните видения на Диана Юсколова.

Александър Арнаудов

*
Някой чука на вратата ми,
а не знам дали да отворя.
Ако е вятър - нека е кротък,
нека са топли ръцете му,
да носи дъх на смокини и спомени
и да не дърпа твърде рязко полата ми.
Ако е човек - нека е приятел,
нека говорим на един език,
и да виждаме едно и също
в лудия хаос от форми и цветове.
Нека не се налага да обяснявам
къде са границите и защо са там,
как различаваме път от пътека
и колко е важно да бъдеш...
Ако не е приятел - нека не е и враг.
Все по-трудно успявам да водя войните си.
Някой упорито чука на врата ми.
Ако е смърт - нека е бърза!

*
В самото начало на лятото,
в самия край на кратката улица
която винаги води към вкъщи,
живее една златоока липа.
И от години ме чака.
Понякога я сънувам
и в съня ми мирише на мед
и милиарди неспазени обещания.
Друг път тя ме сънува
тогава рони златен прах
и домашни магии за сбъдване...
Знаеш ли, в тоя неравен живот
минах покрай толкова много липи
и на всяка съвсем искрено обещавах
да порасна и да се върна.
А така и не успях да се върна някъде.
Сигурно затова и не пораснах...

*
Като бучка захар,
паднала по случайност в кафето ми,
тъмнината в мен се топи
и променя всичко.
А какво е "всичко"?
Каквото може да се промени – то се променя.
Някакъв център на някаква тежест
упорито отказва да натежи.
И олеквам. Отварям врати.
Прекрачвам прага. Прескачам оградите.
Променям се.
Отвъд не е хубаво, нито топло и светло,
но и вътре не беше, и никъде не е.
Така и не се научихме
да говорим на един език
аз и ти, аз и другите, аз и светът.
Капки дъжд бодат лицето ми.
Времето спира да се върти и тръгва.
А какво беше "всичко"?
Дори не си спомням.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 53, септември, 2025