Дилян Еленков – Кучешко сърце

Протриваме веригата, с която ще се обесим. Слънцето огрява протрита пейка. Догасяме цигарата на Дилян Еленков в сянката на луната.

Александър Арнаудов

КОТЕШКА ДУША

Една малка сълзица, горе вляво.

Препуска в пролетния ден, затваря очите. 

Масичка, подута от дъжда. 

Размразяваща се от нощния студ 

купичка с вода. Трева покрита със 

скреж. Съборени от вятъра столове. 

Препълнени от пожълтели фасове 

пепелници. Кучешки лайна. 

Закръглен трилобит. Слънцето 

огрява изгнила пейка. Върху нея 

малко рахитно коте, опитващо 

да се сгрее. Ближе замръзналата вода 

в купичката. Ръфа кората на стар орех. 

Не го погалих. Това е краят 

и за двама ни, казах, и догасих 

цигарата в сянката на луната.

ЧОВЕКЪТ С ЛУЛАТА

Той винаги е там. Размахва ръце, 

сочещ непосочени посоки. 

Очите му широко отворени. 

Сини очи, изгубен тюркоаз. 

Несресана коса, пожълтяла брада. 

Винаги стиска орехова лула 

между прехапаните си устни, 

между изгнилите си зъби. 

Лулата му е празна. Понякога 

събира пожълтели и мокри 

от нощния дъжд фасове. 

Изтисква от тях останал тютюн и 

с него пълни главичката 

на лулата си. Опитва да я запали 

с мокър кибрит, от чиито клечки 

излиза мокър дим. Въпреки това 

той е доволен. С вирнат показалец 

посочва показалото се сутрешно слънце, 

после го насочва към главата си.

КУЧЕШКО СЪРЦЕ

С претрит от веригата врат

В отъпканата в полукръг

Пътечка то ме посреща

Маха с опашка лигави се

Галя го отвратен и плачещ

До следващия път му казвам

Оставяйки коричка хляб и вода

Оставихме го на един човек

С верига движещ се в кръг

Да го гали да го корми

Да го рита и да се обеси

До следващия път който

Така и не се състоя.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 56, май, 2026