Антония Атанасова – Прометея

Всичко стана огън. Градът беше светъл и нечист. Търсим Прометей в сълзите на Антония Атанасова.

Александър Арнаудов

Прометея 

Запалиха я, възпламениха я.

Градът ликуваше ведро,

заобиколил нея, клетата.

Първо поставиха цветята ѝ, изтръгнати насилствено от разкошната ѝ градина.

Сетне омотаха кучето ѝ,

и гълъбите ѝ,

кацнали завинаги преди огънят да лумне.

После отрязаха косите ѝ —

кичурите изпопадаха като мъртви войници.

След това обезглавиха любимия ѝ и го метнаха в нозете ѝ.

Градът беше светъл и облаците надничаха любопитно.

Градът беше своите жители,

лакоми за пожари и зрелища.

Бяха опърпани.

Бяха нечисти.

Децата им скрибуцаха като ненастроени цигулки,

очакваха да видят какво ще стане,

чак потреперваха.

Градът не знаеше, че

тази девойка ще пламне

и с нея и всичките съставни части на това тихо (засега) място.

Момичето недоумяваше,

какво бе сторила,

с какво го бе заслужила,

защо ще умре,

защо ще гори,

защо ще боли…

Недоумяваше жестокостта.

Недоумяваше очите на децата,

които жадуваха за огън.

Търсете огъня другаде, деца.

Търсете го извън болката на другите,

извън пределите на този град.

Тъмнокосата се наведе в нозете на бъдещата пепел

и се зае да стъкмява красив, топъл пламък.

И замириса на билки и горещ здравец,

на рози и малко на тъга.

Огънят беше малък, сетне порасна —

като дете, което не си виждал отдавна.

(Децата заслужават да имат две детства)

Едното ѝ око пророни сълза.

Не за бъдещата болка —

за цветята, за кучето, за любимия.

Цял живот никому нищо лошо не сторих. 

Защо тогава?

Тогава защо?

Бе последната мисъл в горящата глава.

И после всичко стана огън.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 56, май, 2026