Диана Юсколова – Червени кокичета

Минаваме през света и си отиваме бързо. Никога няма да бъдем достатъчно добри. В края на пътя на Диана Юсколова цъфти паметта.

Александър Арнаудов

*

Този, който няма да натисне спусъка,

ще падне първи.

След него - този, който няма да хърли камък,

онзи, който не познава отровите,

който не знае как да удари,

онзи, който не се страхува и

всички, които не умеят да лъжат.

И другите, които премълчават и отминават.

Така ще стане - не защото има грехове,

а защото има хора, които вярват, че са безгрешни.

Защото така правят хората.

Така ще стане, защото трябва да има враг,

той да е зъл и объркан, чудовищен

и светът да бъде спасен от него.

В края на пътя ще цъфнат червени кокичета,

в памет...

А после и аз ще падна -

вече никому няма да съм нужна.

*

"Никога няма да си достатъчно добра".

Така казваше много отдавна мама,

която никак не ме харесваше,

но се страхуваше за мен.

И беше права - така и не се научих

точно колко е достатъчно.

Мога да подреждам празни думи

и да ги пълня със смисъл,

но не е достатъчно.

Знам много за хората и сенките,

дори понякога различавам човеците.

Знам как да бъда добра,

дори понякога наистина съм.

Но никога не е достатъчно.

И вече знам, че мама е измислила тази дума

от страх навярно, и от студ - няма значение.

Нека съм „малко“, „твърде“ или „никак“.

Минавам през света и си отивам бързо,

следите ми не светят в пясъка.

И е достатъчно за мен. Достатъчно.

*

Понякога забравям шепота на звездите -

когато твърде ниско са плъзнали облаци,

когато твърде ярко светят изкуствени светлини,

когато нощите се преструват на дни,

изтъкани от тъмни съмнения

с бели нишки от страх.

Тогава виждам само онази тясна пътека,

която води към мене,

и нищо друго,

нищо за другаде,

нищо за другите.

Страхът е виновен, казвам си,

онези бели нишки.

Някой шепне навън, в зимната нощ, в студа.

Някой шепне, че небесата се отварят.

Звездите са! Те винаги са били

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 55, март, 2026