Евгения Динева - Пак ли мислиш за смърт
Повечето смърт пристига у дома. Нищо не ни плаши и нищо не е достатъчно. Всяка коста в чинията на живота е на Евгения Динева.
Александър Арнаудов
Покълване –
преходът на семената от състояние на покой към активен живот
Повечето смърти идват у дома,
тази на майка ти, която е трябвало да изстържете от креслото
и днес си облекчен, че вече я няма.
Като тази на ирисите, бръшлянът, хризантемите –
макар да си се грижил за тях и
вместо за себе си.
Костите от толкова животи са все още по перваза на който се опираш
докато пушиш вечер.
Някога забиваше паднали пера в саксиите пред блока,
за да пораснат и отлетят.
Вече не го правиш, знам, макар понякога
да се спираш, за да погледаш птица, ако е останала в небето.
Веднъж под мокрите листа зад училището намери котка и
оттогава всяка кост в чинията ти е нейна.
Повечето хора умират в дома си, но продължаваш да се криеш в него –
затова седиш в същото това кресло и чакаш.
Сякаш нищо извън него не те плаши
Сякаш нищо друго не е достатъчно.
Пак ли мислиш за смърт
Това е спомен, в който планината е сив отблясък,
а над тебе е единствено небето.
Ти си изморена сянка в декемврийски следобед
насред безкрайни градини и мокър въздух,
който се лепи по дробовете.
Това е объркан сън, в който си безмълвна топка
под дървения стол в кухнята
и все още се смаляваш от викове и изричането на имена.
Пред теб е отсеченият бор с почернели шишарки
и лепкава смола.
Това е сбогуване като скитане до другия край на света
макар още да не го знам,
където се движиш със затворени очи и аз не мога да те догоня.
Изглеждаш като някой, на когото
най-лошото вече се е случило.
Когато Алън Гинсбърг ми каза, че е написал The Lion for Real
Таванът е висок колкото чудовището на Франкенщайн.
По стените пълзят същите невидими процепи
през които се взирах и като малка.
Това е място на което прахът
се изкарва само ако съдереш това отвътре.
Ако имаше ден всичко щеше да е в кафяво и слънчево.
Вечерите са на кръв и косми по мраморната мивка в банята.
Имаме приятели, които идват само заради теб.
Седим на земята и все още сме каквито сме били пред всички.
Тази стая понякога е дежа-вю на невъзможен край
като война и първата трансфузия на фронта.
Четем за небостъргачи от залези и как се прави горчив шоколад.
Музиката я свири някой, който прилича на Джанис Джоплин,
но е с по-хубави крака.
Алън Гинсбърг пие перно и пише началото на The Lion for Real.
После ми разказва, че наистина го е видял и аз му вярвам,
защото къде другаде, ако не в тази стая,
може да лежи страхът от всички възможни животи.
Алън пита защо сме отегчени дори когато знаем,
че нищо няма значение, а аз
понякога си представям, че сядам на масата и вечерям,
за да бъда част от семейното минало.
Да бъда част от някакво минало.
Тази стая е като fever dream и последните дни на Керуак.
Джаки Кенеди и розовият ѝ костюм,
където всички сме Труман Капоти, докато пише
In Cold Blood –
можем да завършим историята единствено ако някой е обесен.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 55, март, 2026
