Небето е затиснато от планински силует. Грубата реалност е привидно съществуване в очите на Божидар Пангелов.
Александър Арнаудов
и аз
небето е затиснато
от планински силует
с грубата реалност
на привидно
съществуване
а облаците бели
перести
с нежната сърцевина
на есенния
дъжд
оплели са невидим
хоризонт
и аз съм птица сляпа
пълзяща
по небето
(в хоризонта дълъг)
не ме търси
пладнето изяжда камъка
остана
сух зид с ивица светлина
морето се отдръпна
споменът не е разказ
чуплив
като стъкло в джоба
като името, което не
изрече
ние бяхме това лято
без доказване
УМИРАМЕ БЕЗСМЪРТНИ
Пророците говореха
за изход
високо в планините,
а ние в очите им изливахме
олово
костите им стривахме,
за да не поникнат
и ги разпъвахме –
без отговори.
Безумните безсмъртни
със змия под кожата.
Потрепва лакомата
пръст
и те зове и теб
с дните прашни в ботушите,
с ръцете чистички умити
със кръвта на някой луд.
(безсмъртна смърт!)
Нима не чувате как пеят
кости бели
в поле от тръни,
където само вятърът вършее...
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 58, ноември, 2026
