Светът мирише на черници и мащерка. Сбъдваме сънища, докато ни няма в живота на Ана Цанкова.
Александър Арнаудов
*
колко ли беше отдавна
когато можехме да мечтаем
помня как дядо
се появяваше на вратата
на стаята ми
ставай ане
а целия свят миришеше
на черници и мащерка
колко сънища сбъднах докато ме нямаше
колко сънища пропилях
докато порастна
очите на дядо
най честните очи в живота ми
се смеят
ставай ане
днес се возя в тролея
на един град мащеха
десет и седем минути е вечерта
жената срещу мен дъвче дъвка
ставай ане
колко мечти пропиляхме
докато сънуваме
колко сънища сбъднахме
докато умираме
*
по лесно е
да не ме боли
и ето
не ме боли вече
а днес сънувах
парчета детство
имаха вкус на цъфнали храсти
засадени посреднощ
пред третия вход отляво
където живееха стефан и брат му
излизаха и се прибираха мълчаливо и бързо
ден след ден
докато аз правех
пясъчни кули под
прозорците им
колко невидими ключета
отключват и заключват нишките на спомените
коя съм
каква съм
изронен замък
сред храстите
ръката ми обича и убива
може
но не иска
в същия сън
потече кръв от дланта ми
и някой ми се скара
тогава ли разбрах
че е по лесно
да не ме боли
и ето
не ме боли вече
после се събудих
събудих ли се?
нека
*
история за синьо
остави ме да те обичам
да слушам
пулсирането на телата ни
в тъмното
превързала съм залеза с кръвта си
нарисувала съм криле
на врабчетата
погалила съм очите
на всички приятели
остави ме
крайпътни треви са мислите
сърцето ми
черен кон
нежно ги тъпче с копита
извайвам те до синьо
сякаш си белег
остави ме да те обичам
да се приютя
в храма на очите ти
болко
болчице
само така ще те пусна
само така ще ме пуснеш
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 58, ноември, 2026
