Бистра Величкова – От мама

ОТ МАМА

Чувам звъна на училищния звънец, докато Рýсия ме боде. Стегнал е ръката ми с колана и набива помпата в издутата вена. Кефът се разлива по цялото тяло. „Аре, че трябва да влизам в час...” Край. Качвам се по стълбите, които чистачката току-що е измила. Мирише на белина. Тя замахва към мен с парцала и нещо крещи. Не ме интересува. Влизам в час и се свличам на чина. Размазана. Тая по биология нещо бучи като старо радио пред черната дъска. За нищо не мога да мисля. Прекалено гот ми е, за да мисля. Междучасие. Отново на свобода. На двора е меле от хора. Бързат да са първи на лафката. Аз не съм гладна. Като друсам, не ям. Това съм аз – видя ли ме? С изтърканото синьо яке и широките скъсани дънки. Широки са ми, защото са от брат ми. Якето е от майка ми. Kупила го е от ГДР-то навремето. Тогава е било върхът на модата. Сега е парцал. Вървя бавно. Отнесено. Аз съм точно тази, която сега гледа към теб. Момичето с дългата коса на плитки – това съм аз. Влача се по павираната улица към градинката, където ме чакат обичайните отрепки. Рýсия още го държи помпата отпреди часовете. Размазал се е в кълбото катерушка. „Копеле, яко ли е в кълбото?”, ебавам го. В отговор той само провлачва нещо нечленоразделно. Лигата му се стича по брадата, а той от кеф няма сили да я изтрие. Приятелят му Близнака пали поредния джойнт. „Тоя кове!”, просъсква, задържайки дима в дробовете си, и ми подава цигарата. „Зарежи!”, поколебавам се. След помпата знам, че няма да го усетя. И все пак взимам цигарата, дърпам си два пъти и съвсем се отнасям. Не знам колко време е минало. Часовете изчезват като минути. Кеф! Много е гот да ти е гот! Минава време, Русата дрога почва да се освества. Джойнтът почва да ни пуска всички. „Хайде, към Борисова!”, провлачва Близнака. 

По пътя срещамe две изрусени наконтени мадамки от класа. Сигурно пак отиват да дремят в някое кафе след часовете. Стрелват ме с поглед, виждат Рýсия и Близнака до мен, и ни подминават забързано. Кукленските им лица, намацани с фон дьо тен, изчезват. „К’ви са тия кифли, бе?”, процежда Близнака. „Зарежи”, отговарям отегчено. На „Лодки” Близнака купува още материал от някъ'в мазен дилър със сплъстена коса. Пушим на фолио. Само Рýсия пак се уцелва, ‘щото него отдавна не го хваща по друг начин. Става тъмно и хладно по октомврийски. Зарязвам ги двамата, друсани до козирката, и изчезвам. 

В нас, докато си свалям якето в коридора, покрай мен минава някаква мацка по черно бельо. „Здрасти”, викам, а тя виновно се скрива в стаята на брат ми. Ясно – поредната заблудена овца, на която братчето ѝ прави романтика. 

– Само да не се влюбиш и ти, ей! – подвиквам след нея.

Появява се и той по боксерки:

– Млъквай! – срязва ме. Страхува се да не разваля граденото от него цяла вечер. Точно са стигнали до леглото и аз ще прецакам работата. 

– Как си, брат ми? К’во става? – подсмихвам се язвително.

– Ти как си? – отвръща натъртено. – Пак ли си била с ония отрепки? 

Правя се, че не го чувам, и изчезвам в стаята си. 

Провиква се след мен:

– Пак има писмо от мама – на леглото ти е!

Писмо от мама?! Вярно, днес беше 7-ми. Отново бях започнала да губя представа за времето. Откакто замина, винаги на 7-мо число получавахме по пощата все същото: пощенски плик без име, без адрес, на който пишеше само едно – „От мама“. Тя замина за Италия преди 3 години. След като баща ни ни напусна, парите съвсем не стигаха. 90-те бяха сурово време: глад, мизерия и безработица. Когато ние с брат ми поотраснахме малко и вече можехме сами да се гледаме, майка каза: „Вместо всички да страдаме тук, по-добре да замина! За ваше добро го правя, ще живеем по-добре”. Не разбирах как ще живеем по-добре, когато нея я няма. Имала познат в Италия, който щял да ѝ намери работа като камериерка. Само месец след като замина, на 7-мо число получихме първия плик – беше пълен с банкноти. 

Всеки месец с брат ми си разделяхме парите от мама, обменяхме ги на „Магурата”, до НДК и харчехме на воля за всичко онова, което можеше да ни надруса. Така минаваха и дните ни: в пиене, пушене и безкрайни купони. Апартаментът ни заприлича на бърлога: лепнещ от разлят алкохол под, покрит с фасове и наркомански принадлежности; спринцовки, игли и станиоли, разпилени навсякъде. Скоро всички отрепки на града започнаха да се събират у нас: среща на „Кравай”, материал от дилърите на НДК и после право у нас. А там се пишеше романът на живота ни, който бавно, но сигурно щеше да ни изяде главите. Ех, години, години, години на наркомански живот, сякаш бяха един – единствен празен миг... 

Ефектът от помпата вече ме пускаше. Тревата също. Чувствах се изтощена. Пуснах си When the music’s over на The Doors и взех писмото от мама. Обзе ме внезапен гняв! Скапани пари! Праща ни ги, колкото да откупи вината си, че все още ни обича! Защо ни ги праща всеки месец? Не разбира ли, че този шибан плик „От мама” не е мама. В този момент отново почувствах нейната липса със страшна сила. Може би защото дрогата ме пускаше. По дяволите! Само защото си написала „От мама”, не значи, че си тук. Това са пари и нищо повече! Писна ми! Мама я няма! Няма я! Смачках плика с яд и го хвърлих на пода.  

*  *  *

В стаята беше мрачно и студено. Носеше се тежка миризма на цигарен дим. Бледа неонова светлина идваше от уличните лампи. На легло без чаршафи лежеше отпуснато женско тяло. Мръсният матрак беше разкъсан и пробит. Вратата се отвори бавно. Влезе едър мъж с черно кожено яке. Затвори след себе си и всичко потъна в мрак. Съблече се и отиде при жената. Не каза нищо. Тя също. Чуваше се само ритмично проскърцване на легло. Свърши.

–  Колко? – дебелият мъжки глас наруши настъпилата тишина. 

– Както обикновено! – отвърна дрезгав, женски глас.  

Костеливата ръка на жената взе парите и внимателно ги прибра в бял пощенски плик. На него, с разкривен почерк беше написано: „От мама”. 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 54, ноември, 2025