Пламен Глогов - Апоптозис

Роден на 25 май 1975 г. в гр. София. Завършва специалност „Театрална режисура“ през 2013 г. в НБУ. Автор на три стихосбирки и два романа, драматург и режисьор на самодейни и професионални спектакли. От 2004 г. е ръководител на театър „Via Verde“ По негови произведения са фантастичната сага „Ирелевантът” и пиесата „Капаро за трима”.

АПОПТОЗИС

Ние всички сме клетки в един колониален организъм, наречен Общество. Това го тръби още Маркс, изричат го с тържествени ечащи гласове подобните на жрици лелички от Обредните домове, а екзистенциалистите безпомощни заклеймяват това твърдение, с което още по-силно потвърждават истинността му.

Всяка от нас, в зависимост от мястото си в организма има свое закодирано предназначение. Някои са „полови клетки”, тяхната роля е да правят деца- без брак, без развод, да създават поколения и никой да не им държи сметка за това. Други са „мозъчни клетки”- тласкат с идеите си целия организъм към по-добро (респ. по-зло). Има клетки-убийци, клетки с антитела, които ги спират- малки сини светлини по огромните магистрали от кръв. Има ригидни, изпълнени със сила епителни клетки, покрити с рогови брони, дълбоко вкоренени в плътта на обществото, които дори и след смъртта си го пазят от враждебната външна среда...

010...

Аз съм запълваща клетка. Част от паренхима без специални функции. Правя онова, което правят останалите като мен- пренасям и складирам вещества, информация, енергия...Клетките от моя тип не се делят, защото нямат какво да оставят след себе си. Единственото знаменателно нещо в живота ни е- да наблюдаваме смъртта на другия до нас и да очакваме часа на своята смърт.

009...

Един колега, същия като мен, но близък с един от невроните ми разправя, че чул от него за някакъв „код на смъртта”. Всеки от нас още от начало го носел в себе си и той активрал обратното броене на секундите до края на живота ни.

Обезпокоително и малко неприятно дори е да разбереш, че вътре в теб нещо знае точно, кога ще умреш. Дори на себе си не си господар. Иска ти се да направиш нещо, но част от този код в теб се е погрижила да не успееш. Даже невроните са безсилни да го дешифрират, а аз съм просто една лесно заменяема клетка, на която незнайно как й е дошло на ум да се страхува от края си.

008...

Нужна ми е още работа, за да се разсея от мислите си. До мен пристигат нови доставки- чували с отпадъци, които трябва да депонирам. Един от тях е жълт, на него има нарисувана трикрила перка на черен фон. Изрично ми е забранено да отварям такива чували. Те идват отвън, от някакви облъчени с лоши лъчи места. Казват, че само една от нас, клетките да отвори един такъв чувал и за целия организъм щяла да натъпи непоправима катастрофа.

Спазвам инструкциите на невроните, оставям чувала неразопакван в един от ъглите на стаята си.

007...

През нощта имам сън. Слизам по безкрайна усукана въжена стълба, върху едно от еднообразните й стъпала е закачен брояч, в който цифрите намаляват със страшна бързина. Посягам да ги спра...взривът, който следва ме разкъсва на хиляди болки...

Събуждам се много преди зазоряване. Виждам някакво бледо синъо-бяло сияние в тъмнината на стаята си. Идва от чувала, който ми е забранено да отварям.До сутринта съм се взирала в него с някакво необяснимо очарование. Той е единственото светло нещо в мрака, което ме успокоява след страшния сън.

През деня отново се скривам зад още повече работа. Изпращат ми само бели чували. В тях мога да ровя и да разглеждам, но нямам желание. Бързам да се прибера у дома при моя мистериозен чувал, който навярно продължава да грее с мекото си равномерно сияние.

Имам чувството, че и той ме чака.

006...

Преместила съм чувала до леглото си. Тази нощ не сънувам кошмарния датчик.

Някой друг ме извика в съня ми.

Приближавам до своя нов приятел, жълтия найлонов чувал и слушам гласа, който е скрит вътре в него:

- Ти си тъжна!- повтаря ми той,- Не осъзнаваш ли, че си тъжна?

- По цял ден работя,-казвам му,- нямам време да мисля за това.

- Животът ти няма смисъл!- укорява ме той

- Така е и с другите- отговарям несигурно аз

- Другите...те могат да се възпроизвеждат, могат да ти заповядват, да те заменят по всяко време, ако не си полезна за тях

Гласът му остава същия, докато ме кори, само сиянието му е по-ярко...

- Това никога не ме е безпокояло- лъжа аз,- такова е предопределението ми.

- Тогава, защо се будиш нощем?

- Аз...не!...

- Страхуваш се от Смъртта, която е вътре в теб

- Понякога...

- Непрекъснато!

- Откъде можеш да знаеш това- избухвам безпомощно,- ти си просто...отпадък!

- Аз съм единственият, който може да победи Смъртта

- Но ти не си жив!...

- Именно затова тя се страхува от мен.

Отварям очи и поглеждам чувала до леглото си. Сиянието му е отслабнало, той грее мълчалив и неподвижен.

005...

Днес е злочест ден в работата ми. Двама от колегите ми са починали. Така, посред работа, докато приемали пратките. Двама нови са ги заменили още веднага. А за старите никой повече не казва нищо.

004...

Прибирам се вир-вода в нас и се втурвам право към чувала. „Помогни ми!”-моля го уплашен. Мълчанието му е живо, той сякаш ме подканя: „Отвори ме!”. Ръцете ми сами се спускат полудели, разкъсват жилавата обвивка и потъват в отвора й...

Камък. Просто камък, който свети. Това изваждам отвътре. Наблюдавам го дълго, докато почувствам, как блясъкът му ме променя и успокоява. После заспивам с него до гърдите си

003...

Тези дни се чувствам малко отпаднала и разеяна. Днес инспектиращите неврони няколко пъти идваха при мен, за да ме питат какво ми е. „Наред съм”-успокоявам ги с вяла усмивка.

Освобождават ме по-рано от работа.

002...

С камъка до сърцето си- тази нощ ми се случва по-странен сън от предишния. Броячът е спрял да се върти. А въжената стълба, по която се спускам се е превърнала в безкрайна кървава паяжина, разперена в пустотата. Изплетена е от хиляди тела като моето.

На другия ден ми прилошава в началото на смяната. Невроните взимат проби от мен и ме пращат отново в къщи.

Чувствам, че вече не съм сама. Нещо в мен расте, тялото ми се деформира. Поглеждам към камъка на леглото си и виждам, че е угаснал завинаги, сякаш времето на мисията му е приключило...

001...

Пред дома ми са се струпали разтревожено жужащи неврони и готови за битка червени кръвни телца. Блъскат до полуда, искат да нахлуят при мен, в моя дом, но снощи незнайно как вратите му са изчезнали, а стените му са станали необичайно здрави и непроницаеми.

Започват болките... постоянни горящи и разкъсващи...това не е обикновено раждане, зная това, въпреки, че не съм го изживявала преди.

Моля се за морфин, но той не се полага на такива като мен. Стонът му заглушава глъчката отвън.

Аз раждам собствената си смърт.

От мен излиза уродливо чудовище, покрито с кървави съсиреци и части от плътта ми. Пипалата му ме доразкъсват. То се измъква от мен, оставяйки ме да се мъча сред полуживите останки от тялото ми.

Издъхвайки чувам кипенето на лизиращите се стени, които сами се разкапват пред него. До мен достигат уплашените викове на невроните сред безпомощния вой на залутани късни сирени:

-КАНЦЕРОЗА! ОТЦЕПЕТЕ РАЙОНА НЕЗАБАВНО!ТРЕВОГА! ОТЦЕПЕТЕ РАЙОНА!...

Очите ми замръзват.

Отново слизам по безкрайната стълба, този път спокойна стигам онова стъпало, на което ме очаква стария брояч от сънищата ми. Той току що е престанал да се върти и като някаква нелепа ротативка на екрана му са наредени само нули.

Поглеждам го с безразличие и продължавам надолу...

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 40, ноември, 2022